Не казвай сбогом [bg]

Анди застава зад микрофона и свежда поглед към листа с изявлението си, който трепери в ръката й. Горната й устна е влажна и лъщи на светлината на прожекторите. Изтрива потта с показалеца си.

— Хмм… Ето какво искам да кажа: имах връзка с Ник Дън от април 2011 година до 5 юли тази година, когато съпругата му Ейми Дън изчезна. Ник ми беше преподавател в колежа в Картидж, сближихме се и започнахме връзка.

Млъква и се прокашля. Тъмнокоса жена зад нея, не много по-възрастна от мен, й дава вода, която Анди изпива бързо, а чашата трепери в ръката й.

— Много се срамувам, че имах връзка с женен мъж. Това противоречи на моите ценности. Наистина бях убедена, че съм влюбена… — разплаква се тя и гласът й потрепва — … в Ник Дън и че той е влюбен в мен. Той ми каза, че връзката със съпругата му е приключила и двамата скоро ще се разведат. Не знаех, че Ейми Дън е бременна. Ще сътруднича на полицията в разследването относно изчезването на Ейми Дън и ще направя всичко по силите си да помогна.

Гласчето й е тънко, детинско. Тя вдига поглед към камерите отпред, видимо се стряска и отново свежда очи. Две ябълки почервеняват на кръглите й бузи.

— Аз… аз… — разридава се тя и майка й — жената сигурно е майка й, имат еднакви твърде големи очи — слага ръка върху рамото й Анди продължава да чете: — Много съжалявам и се срамувам от стореното. Искам да се извиня на семейството на Ейми за болката, която им причиних. Съдействам на полицията в разследването… О, това вече го казах.

Анди се усмихва стеснително, а представителите на пресата се смеят насърчаващо.

— Горкичката! — възкликва червенокоската.

Тя е малка уличница и не заслужава състрадание. Не мога да повярвам, че някой съжалява Анди. Буквално отказвам да го повярвам.

— Аз съм студентка на двайсет и три години — продължава тя. — Моля ви само за малко уединение, за да преодолея този труден момент.

— Късмет — промърморвам, докато Анди отстъпва назад, някакъв полицай отказва да отговаря на въпроси и всички се отдръпват от камерите. Улавям се, че съм се наклонила наляво, сякаш за да ги последвам.

— Горкичкото агънце — съжалява я по-възрастната жена. — Изглеждаше ужасена.

— Май в крайна сметка той го е направил.

— Бил е с нея повече от година.

— Боклук!

Деси ме побутва и се ококорва въпросително: знаеше ли за връзката? Добре ли си? Вероятно изражението ми е бясно — горкото агънце, как пък не! — но се преструвам, че е заради изневярата. Кимам и се усмихвам неохотно. Добре съм. Точно преди да си тръгнем, виждам родителите си, хванати за ръце както винаги, пристъпват заедно към микрофона. Майка ми, изглежда, се е подстригала. Трябва ли да се подразня, че насред драмата около моето изчезване тя се е погрижила за външния си вид? Когато някой умре и роднините му продължат напред, винаги казват: еди-кой си би искал така. Аз не искам.