Не казвай сбогом [bg]

— Ще бъдеш моят аутсайдер и аз ще те обичам въпреки всичко и ще те пазя от всичко. Край на тревогите ти.

— Няма да можем да общуваме с никого.

— Ще напуснем страната, ако искаш. Ще живеем в Испания, Италия или където пожелаеш, ще ядем манго на слънце. Ще спим до късно, ще играем скрабъл, ще разлистваме книги безцелно и ще плуваме в океана.

— А когато умра, все още ще бъда нелепа бележка под линия, изрод. Не. Имам си гордост, Деси.

— Е, няма да допусна да живееш на паркинг за каравани. Няма. Ще дойдеш с мен и ще те настаним в къщичката край езерото. Там е много уединено. Ще ти нося продукти и всичко необходимо, по всяко време. Можеш да се криеш самичка, докато решим какво да правим.

Къщичката край езерото на Деси всъщност беше огромна, а да ми „носи продукти“ означаваше да ми стане любовник. Усещах нуждата, излъчваше я като телесна топлина. Гърчеше се неспокойно под костюма и адски му се искаше това да се случи. Деси беше колекционер: имаше четири коли, три къщи, множество дрешници с костюми и обувки. Щеше да му е приятно да знае, че съм на сигурно място, под стъклен похлупак. Върховната фантазия на белия рицар: измъква обруганата принцеса от окаяното й положение и я поставя под своя закрила в златния замък, до който единствен той има достъп.

— Не мога да го направя. Ами ако полицията някак разбере и дойде да ме търси?

— Ейми, полицията те мисли за мъртва.

— Не, засега трябва да съм сама. Можеш ли само да ми дадеш малко пари?

— А ако откажа?

— Тогава ще разбера, че предложението ти за помощ не е било искрено. Че си като Ник и искаш само да ме контролираш, независимо по какъв начин.

Деси мълчеше и преглътна напитката си със стиснати челюсти.

— Това е чудовищно обвинение.

— Това е чудовищна постъпка.

— Не те контролирам, притеснявам се за теб. Поживей в къщата край езерото. Ако смяташ, че те притискам, ако се почувстваш неудобно, си тръгни. Най-лошото, което може да се случи, е да си починеш и да се отпуснеш няколко дни.

Мустакатият неочаквано се озовава на нашата маса с несигурна усмивка на лицето.

— Госпожо, дали имате някаква връзка със семейство Енлоу? — пита той.

— Не — отговарям и се извръщам.

— Извинете, но приличате на…

— Ние сме от Канада, а сега ни извинете — срязва го Деси, а типът завърта очи, промърморва „божичко“ и се отправя обратно към бара. Но не спира да ме поглежда.

— Трябва да тръгваме — отбелязва Деси. — Ела в къщата на езерото, още сега мога да те заведа там. — Изправя се.

В къщата на Деси сигурно има превъзходна кухня, стаи, в които мога да се шляя и да танцувам като в „Звукът на музиката“ — сигурно са адски просторни. Най-вероятно има безжичен интернет и кабелна телевизия — за нуждите на командния ми център — и огромна вана, плюшени халати и легло, което не заплашва да се разпадне всеки момент.