Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
Тази мисъл ме вцепени.
— Говорил е такива неща на десетгодишно момче?
— С него си говорехме за всичко.
— Значи си играл на ашици с Андрей Чикатило, когато сестра ти е изчезнала.
Моторът изрева силно и се поднесохме към ръба на пътя. За момент си помислих, че ще излетим, но той овладя микробуса и спря на банкета. Подадох главата си през прозореца. Камката на Аби и Пински спря на стотина метра зад нас.
Лицето на Лука беше обляно в сълзи.
— Извинявай — казах му аз. Стори ми се невъзможно да намеря други думи, които да кажа на този странен, раним човек Той избърса очите си с носна кърпа.
— Докато играехме на ашици, разговаряхме. Каза ми, че чувал да приказват разни неща за сестра ми. За Елена. Че ходела с мъже. Много се притеснявал, че тези приказки може и да са верни.
— Притеснявал се?
— Възможно е да е говорел истината. Защо не? Не забравяй, че в Съветския съюз момичетата, водещи разюздан полов живот, са вършели наказуемо деяние. Андрей ми обясни, че може да я арестуват. Представих си, че властите натикват Елена в голям каменен затвор в Новочеркаск и аз оставам сам с майка ми. — Ужасът от тази мисъл се изписа на лицето му.
— Страхуваше ли се от майка си?
— Напиеше ли се, озверяваше. С много хора е така, когато се напият. Дори и с теб, Константин.
Струва ми се, че в този момент всичко ми се изясни.
— Чикатило е предложил да отиде да намери Елена — казах аз. — Казал ти е никога и на никого да не споменаваш за този разговор. Че не трябва да се разчува, че Елена е била проститутка на гарата.
Не отговори. Запали мотора и потегли.
Трябваше да изминем само десетина километра от Мурманск по тесен, но нелош път покрай реката. Градът няма ясно очертана граница. В тъмното се вижда само огромният мръсен облак, наречен Анастасия. Но местността си има и своите забележителности, първата от които е дългата плажна ивица под скалите. Тук, в този огромен район на Руския север, който изключително зависи от морския транспорт, няма нито едно предприятие за нарязване на кораби. Резултатът може да се види покрай плажа. Десетки и стотици търговски кораби, потопени от Луфтвафе през Втората световна война в Мурманския залив и изтеглени нагоре по реката, ръждясват и гният по петкилометрова ивица край брега на реката. Такава сбирка от отпадъчно желязо не може да се види никъде по света: товарни кораби, строени в Сан Франциско, танкери, чийто живот е започнал в Ливърпул — яркочервени под оскъдната дневна светлина на северните ширини ръждиви туловища, черни лежащи плъхове в мрака на лунните нощи.
Излязохме от шосето и поехме по черния път към плажа.
Брегът е като илюстрация на Дикенсов роман. Част от корабите са полегнали на една страна, заровили смачкани комини в пясъка. Имаше и плоскодънни шлепове, които стояха изправени и сякаш готови да отплават с отлива на зазоряване. И всичките са свързани със сложна плетеница от тесни въжени мостчета.
Плажът е известен на милицията като бърлога, свърталище на дезертьори и бивши войници от армията на анархистите. Ако отидеш там, трябва да имаш солидни и подходящи аргументи — иначе вероятността да се върнеш е нищожна.
Сърцето ми се качи в гърлото, като си помислих, че Наталия е идвала няколко пъти тук сама и през нощта. Бяхме оставили камката на пътя, около двеста метра назад. Аби и Пински се бяха преместили във фургона на микробуса, лежаха върху купчина одеяла и пушеха. Белият микробус беше паркиран в края на черния път към плажа, осветен ясно от луната. Това, каза Лука, било сигнал някой да излезе и да ни посрещне. Но виждах, че тази нощ бе смъртно уплашен. Седнал в микробуса, чийто мотор беше загасен, през няколко минути той се разтреперваше неудържимо. Беше нещо като спазъм.
— Всичко ще мине гладко, Лука — говорех му, мислейки си аз пък откъде бих могъл да зная. — Ще се справим. Те ни очакват.
Той се обърна към мен, а лицето му беше по-уплашено от всякога.
— Когато ни приближат — казах му, — ти ще останеш в микробуса с лейтенант Пински. С човека, който ще дойде да ни посрещне, ще тръгнем аз и агент Кънингам.
— Това са сурови хора — каза с тих глас Лука. — Сурови мъже. Може да ни избият всичките, ако заподозрат капан.
— Няма никакъв капан, Лука. Носим доларите. Ако те имат децата, ще осъществим сделката.
Погледна ме с удивление и бързо се обърна, защото забеляза някакво раздвижване сред тъмните, разкривени сенки на корабните корпуси.