Пламъци

— Странно е, нали?

— Дяволски странно. Не знам какво съм очаквал, но всеки случай не това. — Той посочи с кълката околна обстановка. — Не е хотел „Плаза“, но е доста по-добро бамбукова колиба с пръстен под.

Дъвчеше замислено.

— И финалната му реплика. Ще ни подари живота, за да отнеса „посланието“ му в Щатите? Абсурд. Хич не се връзва. Прекалено лесно е. Ако искаше да предава послания правителството ни, можеше да използва по-влиятелна лоялност от нас, например някой държавен глава на съюзническа нация. — Захвърли пилешкия кокал и отвори бутилка с вода. — Защо не ни уби, Лара?

Тя върна недообеления портокал в таблата.

— Не знам. — Пристъпи до прозорците, дръпна завее и зарея поглед над града.

— Тоя портокал щеше да ти дойде добре. Цял ден нищо си хапнала.

Тя обърна отвратен взор към таблата.

— Не желая да се чувствам длъжница на Емилио Санчес за каквото и да било.

— Не вади очи, за да изпишеш вежди. Трябва да ядеш.

— Наистина не съм гладна, Кий. Умът ми не е в стомаха — В гласа й прозвуча нотка на погнуса, главно насочена нея самата. — Мъча се да проумея някои неща.

— Какви?

— Не знам. Разни. Всичко. Онова, което се случи тук преди три години. Рандъл. Ашли. Ако продължавам да мисля, особено за масовия гроб, в който е заровена, сигурно ще се побъркам. — Тя се вкопчи в завесата. — Затова не бива. Трябва да се съсредоточа върху спомените, когато беше жива. Трябва да не забравям колко беше весела и щастлива, колко радост ми дари през краткото време, докато я имах. — Пресипналият й глас започна да се накъсва. Тя млъкна, за да се овладее. — Дъщеря ми е погубена за мен, но ако насоча вниманието си към нейния живот, а не към смъртта й, по-леко ще понеса мисълта за мястото, където е заровено тялото й. Духът не е мъртъв. В края на краищата тази мисия не е съвсем провалена.

— Значи трябваше да се върнеш, за да се примириш.

Тя кимна.

— Да. Този епизод от живота ми — целият, от началото на скандала, прекалено дълго направляваше постъпките ми. Обвинявах другите, че ме отъждествяват с образа, описван в заглавията на сензационните вестници, но сама съм си виновна за всичко. Не може повече да се възприемам като жертва. Време е да продължа съществуването си по-нататък.

— В Идън Пас?

— Там не ми провървя кой знае колко — отбеляза тя и се извърна с лице към него.

— Не защото не си добра лекарка, а заради нас, Такетови. Ние бая ти отровихме живота.

Внезапно тя се посвени да го погледне и изви глава встрани.

— Кий, защо се получи това между нас?

— Омразата? Или другото?

— Другото.

Той си пое дълбоко дъх и го задържа, като няколко секунди не продума. Накрая каза:

— Нали си доктор. Имаш ли някакво обяснение?

Имаше, и тя го потвърди с леко свиване на раменете.

— Хора, преминали през смъртно опасно изпитание — започна бавно, — често пъти искат да правят любов непосредствено след това. — Той вдигна едната си вежда, дали въпросително или скептично, не знаеше със сигурност. — Обяснимо е. Сексът освобождава всички чувства, той е недвусмислено средство за утвърждаване на живота. Срещала съм засрамени пациенти, които са ми признавали, че веднага след погребение са се любили. С невероятна страст. Хората изпитват вроден страх от смъртта. Сексът е най-бързият начин да докажеш, че си жив. След кошмарните ни преживелици през последните дни, съвсем естествено е да преодолеем потисканите си страхове и чувства със секс. Яростен, агресивен секс. Ние сме класически пример за това психологическо явление.