Възходът на Атон

— Не мога.

— Маху, трябва. Тя изрече свещената клетва. Назова те и те призова по име. Независимо дали ти харесва, ти си обвързан с това дете. Остани тук.

Пентжу се отдалечи, а след малко се върна, следван от млада жена, която носеше бебе, което сучеше от щедрата й гръд. Тя ме погледна, засмя се и избърбори нещо на непознат език. Пентжу й отговори и тя положи внимателно пеленачето в ръцете ми. За първи път в живота си държах бебе. Дръпнах ленената качулка от главичката му. Видях издължения откъм тила череп, но личицето му беше много миловидно и приятно: малки немигащи очички, топчести бузки и устенца, които се отваряха и затваряха, жадни за гръдта и зърното й с животворното мляко. Очаквах да се разплаче, защото някой току-що му бе попречил да продължи да бозае, но то само ме гледаше съсредоточено. Усетих топлината на телцето му през ленените завивки. Пъхнах пръст в малката ръчичка и се засмях, когато усетих съвсем леко стискане. Пентжу каза още нещо на дойката, която се дръпна встрани. Известно време се взирах в мъничкото същество, предизвикало такива вълнения и хаос във върховната власт на Египет.

— Тутанкатон — казах много тихо, — престолонаследникът Тутанкатон.

Черните очички продължаваха да се взират в мен малко глуповато. Казваха ми, че бебетата не се усмихват, а изражението на личицата им се определя само от глада и жаждата. Но това малко човече ми се усмихна изведнъж, макар и за миг, сякаш бе доволно от нечия шега. Подадох го обратно на Пентжу.

— Наистина ли е здраво?

— Да, съвсем добре е — потвърди Пентжу. — Здрав е и няма никакви деформации по тялото.