Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
„Нямам вече смелост, нямам вече смелост“ — мълвеше той, като поглеждаше със страх ту към оръжието, което лежеше на масата, ту към завесата, която закриваше прозореца. При това му се струваше, че нещо ужасно ще се случи, след като умре. Нещо ужасно? Но какво? Може би щеше да срещне малката Рок? Тя го дебнеше, чакаше го, викаше го; явяваше му се така всяка нощ, за да го примами на свой ред, за да му отмъсти и да го накара да се убие.
Той заплака като дете, повтаряйки: „Нямам вече смелост, нямам вече смелост.“ После падна на колене и промълви: „Боже мой, боже мой“ — макар че не вярваше в бога. Не смееше вече да погледне към прозореца, където знаеше, че се е притаило привидението, нито пък към масата, където блестеше револверът.
Той се изправи и каза високо:
— Не мога вече, трябва да сложа край на това.
Тръпки на ужас полазиха по цялото му тяло, когато чу собствения си глас в тихата стая. Понеже не смееше да вземе никакво решение и знаеше, че пръстът му ще откаже да натисне спусъка на револвера, той си легна, скри глава под завивките и се замисли.
Трябваше да намери нещо, което да го принуди да умре, да измисли някаква хитрост против самия себе си, която да не му позволи да се колебае, да отлага и да съжалява. Той завиждаше на осъдените, които отиваха на ешафода, заобиколени с войници. О, ако можеше да помоли някого да го застреля; ако можеше да признае какво става в душата му на някой сигурен приятел, който би запазил тайната му, да признае извършеното престъпление и да поиска от него да го убие. Но от кого да поиска тази страшна услуга? От кого? Търсеше измежду познатите си. От лекаря? Не. Той сигурно щеше да разкаже всичко след известно време. Изведнаж му хрумна странна мисъл — да пише на съдия-следователя, с когото беше много близък, и да признае престъплението си. В това писмо ще му каже всичко — и за престъплението, и за терзанията, които изживява, и за решението си да умре, за колебанията си и за начина, който бе избрал, за да си върне смелостта. Ще го накара да се закълне в името на тяхното старо приятелство да унищожи писмото веднага след като научи, че виновникът сам се е наказал. Ренарде наистина можеше да разчита на следователя, защото знаеше, че той е човек сигурен, дискретен и никога не би казал дори необмислена дума. Беше човек с неподкупна съвест, от тези хора, чиято съвест се управлява, ръководи и подчинява единствено на разума им.
Щом взе решение да извърши това, някаква особена радост изпълни сърцето му. Сега вече беше спокоен. Ще напише, без да бърза, писмото си, после, при изгрев-слънце, ще го пусне в пощенската кутия, закачена на оградата на чифлика. След това ще се изкачи на кулата, за да види идването на пощенския раздавач, и когато синята риза изчезне от погледа му, ще се хвърли с главата надолу върху скалите, на които лежаха основите на къщата. Ще действува така, че да го видят най-напред работниците, които сечаха гората. Може да се покатери на издадената площадка, където беше закрепен прътът на знамето, което издигаха в празнични дни. Ще счупи пръта с едно дръпване и ще полети надолу с него. Кой ще се усъмни, че това не е нещастен случай? Какъвто беше тежък, ако падне от такава височина, сигурно ще се убие на място.
Той веднага стана от леглото, седна до масата и започна да пише; не забрави нищо, нито една подробност от престъплението, нито една подробност от изпълнения си с ужас живот, нито една подробност от душевните си терзания. Завърши писмото, като съобщаваше, че сам се е осъдил и сам ще изпълни смъртната си присъда, като молеше приятеля си, стария си приятел, да се погрижи да не бъде опетнено името му.
Когато завърши писмото си, забеляза, че денят беше настъпил. Залепи плика, запечата го и написа адреса, после слезе с леки стъпки и изтича до малката бяла кутия, закачена на ъгъла на оградата. Щом хвърли в нея писмото, което пареше ръката му, той се върна бързо, дръпна резетата на голямата порта и се изкачи на кулата, за да изчака минаването на раздавача, който щеше да отнесе смъртната му присъда.
Сега се чувствуваше спокоен, избавен, спасен!
Студен, сух, мразовит вятър облъхна лицето му. Той поемаше жадно, с отворена уста ледената му милувка. Небето беше почервеняло с пламтящия червен цвят на зимно небе, а полето, побеляло от скреж, блестеше под първите слънчеви лъчи, сякаш посипано със стрито стъкло.