Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Строполи се на креслото си, като хълцаше: „Не мога! Не смея! Боже мой! Боже мой! Какво да направя, как да намеря сили да се убия!“
На вратата се почука; той скочи, обезумял от страх.
— Вечерята е готова, господине — съобщи слугата.
Ренарде отговори:
— Добре, ей сега ще сляза.
Той вдигна оръжието и го заключи отново в чекмеджето, след това се погледна в огледалото, което висеше на камината, за да види дали лицето му не е много разстроено. Беше червен както винаги, може би малко по-зачервен. Това беше всичко. После слезе и седна да вечеря.
Яде бавно, като човек, който иска да продължи колкото се може повече вечерята, понеже не иска да остане сам с мислите си. След това, докато раздигаха масата, изпуши няколко лули в столовата. Накрая се качи в спалнята си.
Щом заключи вратата, погледна под кревата, отвори всички долапи, надникна във всички ъгли, претършува всички мебели. След това запали свещите на камината и озъртайки се няколко пъти, огледа цялото помещение с изкривено от тревога и страх лице, защото беше сигурен, че пак ще я види, както я виждаше всяка нощ, нея, малката Рок, момиченцето, което беше изнасилил и удушил.
Всяка нощ той имаше същото омразно видение. Отначало ушите му почваха да бучат, като че ли чуваше бръмченето на вършачка или далечния грохот на влак, минаващ през мост. Тогава започваше да се задъхва, да се задушава и трябваше да разкопчее яката на ризата си и колана си. Разхождаше се, за да се раздвижи кръвта му, опитваше се да чете, опитваше се да пее — всичко беше напразно; мисълта му, въпреки волята му, се връщаше към деня на убийството и той си го припомняше с всички най-потайни подробности и преживяваше отново най-силните вълнения — от първата до последната минута.
Още от сутринта на този страшен ден, когато ставаше от леглото си, той беше почувствувал някакво леко замайване и главоболие, които отдаде на горещината, затова остана в стаята си, докато го повикат за обед. След като се наобядва, легна да подремне, а късно след пладне отиде да се разходи и да подиша прохладния и успокояващ ветрец в гората.
Щом излезе навън, се почувствува още по-потиснат от тежкия палещ въздух на полето. Слънцето, което беше още високо на небето, изливаше върху изгорялата, суха и изжадняла земя огнени потоци светлина. Никакъв лъх не раздвижваше листата. Всички животни и птици, дори щурците, се бяха смълчали. Ренарде стигна до големите дървета и тръгна по мъха под огромната стряха на клоните, надвиснали над Брендий, от която полъхваше малко хладина. Но той не се чувствуваше добре. Струваше му се, че някаква неизвестна и невидима ръка го стиска за гърлото; той не мислеше за нищо, тъй като обикновено в главата му не се задържаха много мисли. От три месеца насам само една-единствена смътна мисъл го преследваше непрекъснато — мисълта за нова женитба. Той страдаше от самотата си, страдаше душевно и физически. От десет години насам беше свикнал с близостта на жена, беше свикнал с присъствието й през всяко време и с всекидневната й прегръдка; чувствуваше нужда, неясна и настойчива нужда от постоянен допир с нея и от целувките й. След смъртта на госпожа Ренарде той страдаше непрекъснато, без да може сам да разбере защо; страдаше, че не усеща вече роклята й да докосва краката му и най-вече, че не може да се успокоява и отпуща в прегръдките й. Само шест месеца, откакто беше овдовял и вече търсеше в околността момиче или вдовица, за която би могъл да се ожени, след като свърши траурът му.
Той имаше целомъдрена душа, но тя бе затворена в мощно, херкулесовско тяло и сладострастни образи смущаваха дните и нощите му. Прогонваше ги, но те се връщаха и той мърмореше понякога, присмивайки се на самия себе си: „Ето че започвам да приличам на свети Антоний.“
Тази сутрин беше имал доста такива натрапчиви видения и внезапно го обзе желание да се окъпе в Брендий, за да разхлади и успокои пламналата си кръв.
Той знаеше един вир — широк и дълбок, — малко отстранен, където селяните идваха да се къпят понякога през лятото, и се отправи нататък.
Гъсти върби затулваха този вир, където потокът си почиваше и дремеше, преди да потегли наново. Когато Ренарде се приближи до реката, стори му се, че чува слаб шум, леко плискане, което не беше обикновеното ромолене на водата. Той тихо разтвори клоните и погледна. Едно съвсем голо момиченце, съвсем бяло всред прозрачните вълни, пляскаше с ръце по водата, като танцуваше и се въртеше из нея с красиви движения. То не беше вече дете, но и не беше още жена; беше пълно и оформено, макар че изглеждаше още като преждевременно развито дете, израснало бързо и не съвсем узряло. Той стоеше неподвижен, скован от изненада и тревога, дишайки пресечено, обхванат от странно, мъчително вълнение. Стоеше така, с разтуптяно сърце, като че ли някой от сладострастните му сънища се беше сбъднал, като че ли някоя зла фея беше изпречила пред него това тъй младо и вълнуващо същество, тази малка селска Венера, родена в кипежа на потока, както другата, голямата Венера — всред морските вълни.