Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
„Е, благода̀рим“, подхвърляше по някой път той и надигаше каната; друг път само я поглеждаше, като едва-едва се усмихваше, без дума да каже, защото не беше от приказливите. Говореше само в онези редки вечери, когато, излегнат досущ като котка върху дъските на малката веранда, се сетеше за някоя случка от годините, прекарани в равнината. Разказваше я като че ли не на тях, а просто за да я разкаже, и говореше мудно и някак неуверено. Когато си припомняше миналото, заприличваше на човек, който в тъмен килер опипва с пръсти познат предмет и се мъчи да различи кой е. „На таз земя има много неща, над които човек може да размишлява, но никой досега не ги е видял всичките — каза той веднъж. — Аз обаче съм видял някои. Видял съм таквиз дълбоки и широки клисури, че ей онзи хълм да захвърлиш в тях, пак ще се изгуби на дъното им. Видял съм клисури, блеснали на слънцето и нашарени като знаме. Като цветовете на безоблачно небе са по земята, като че то самото се е свлякло долу.“ И се умълча. Мън, жената на Уили, племенницата и племенникът не помръдваха на столовете, легналият на пода в тъмнината Уили Праудфит едва се различаваше и никой не продумваше. Долу, в блатото край потока, жабите се надкрякваха. „Индианците вземат тези цветове от земята — подхвана отново той, сякаш изобщо не бе млъквал — и се рисуват с тях.“ И пак притихна, а наоколо се разнасяха само звуците на нощта. После уточни: „Когато танцуват.“
„Диваци“ — обади се в мрака племенникът.
„Диваци — повтори Уили Праудфит с благия си, напевен глас. — Диваци, тъй да се каже.“ И отново замълча, унесен в спомени. Сетне пак се обади: „Ама тез танци, да знаеш, не са просто веселба и тупурдия.“ И след малко добави: „На тоя свят има много неща и всяко едно, бог го е сътворил. За колко нещо е мислил, а не е забравил дори врабеца.“
Имаше вечери обаче, когато и зъб не обелваше.
Беше среден на ръст човек, с изпито лице, цялото осеяно с малки бръчици, които кръстосваха като мрежа грубата му кожа. То нито старееше, нито младееше. Имаше цвета на дъбово листо, но толкова наситен, че на фона му синьо-зелените очи изглеждаха воднисти, а русата коса — сребриста като на старец. Носеше я по-дълга от всеки друг, когото Мън беше срещал — чак до врата и подкастрена на черта. Едно неделно утро, веднага след закуска, Пърси Мън го видя да седи на варовития камък, поставен за стъпало на задната врата, докато жена му му подрязваше косата. Когато го усети, че стои зад тях, тя отстрани тежката, неудобна на вид ножица за стригане на овце. Захапеха ли остриетата гъстата коса, ножицата издаваше слаб сух звук, наподобяващ шума на риене в пясък.
— Косата на Уили Праудфит — рече тя и се усмихна. — Като малък е бил един русоглавчо.
— Русоглавчо — повтори Уили, — ама никога не съм овесвал нос.
— Вярно е, като че ли в днешно време носовете на младите повече клюмат — съгласи се тя.
— Индианците ми дадоха име на техния си език — обясни Уили.
Жена му плъзна пръстите на свободната си ръка по главата му.
— Аз обаче ще продължавам да ти викам Уили — заяви тя.
— Ще рече „Човек с коса, бяла като вятър върху вода“ — обясни той. — Тъй ме кръстиха. Нали си бях русоглавчо…
— Русоглавчо — повтори тя и отново го погали.
Мън забеляза, че понякога се отнасяше с Уили като с дете, с някаква закачлива и покровителствена нежност. Ала сигурно беше най-малко двайсет и пет години по-млада от него. Изглеждаше дребничка, досущ момиче, като се изключат налетите й гърди, от които памучната рокля още малко и щеше да се пръсне. В никакъв случай нямаше трийсет, а изглеждаше и по-млада, освен когато потънеше в себе си и макар да продължаваше да шета из къщата, черните й очи като че ли се затваряха за всичко, което я заобикаляше. Сякаш беше приела нещо от сериозността на мъжа си, подобно на преждевременно развито дете, което обикновено общува с по-възрастни от него или пък често е само. Беше чевръста жена с пъргави ръце, които си знаеха работата толкова добре, че дори и когато тя изпаднеше в някое от особените си настроения, те продължаваха да я вършат, сякаш живееха свой собствен живот. Ала от мястото си край потока Мън понякога я виждаше как изведнъж се изправяше, докато работеше в малката градинка, облягаше се на мотиката, при това не за минута-две, а за доста време, и се взираше надолу към долината. В началото реши, че го прави от умора, но когато дойдеше време за вечеря, тя бе също тъй чевръста, както и заранта, готова всеки миг да се усмихне. Веднъж слезе от скривалището си на зъбера и предложи да й помогне в градината, но тя отказа — просто се намирала на работа, защото в това хубаво време било грехота да стои в къщи, пък той трябвало много да внимава.