Гонитбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Фиц и Шута #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гонитбата на Шута». Краткое содержание книги:
Фиц? Има ли заплаха?
Нищо, Предан. Нищо. Нищо, в което да можех да се прицеля. Засега.
Когато излязох от стаята си, бях обръснат и косата ми беше изпъната назад в толкова воинска опашка, колкото можех да я стегна. Облеклото ми беше най-малко яркото от дрехите, които Аш бе заделил като подходящи за принц Фицрицарин. Носех простия меч на бедрото си — привилегия на ранга ми в Бъкип. Аш беше лъснал ботушите ми до блясък, а в голямата обица на ухото ми като че ли имаше истински сапфир. Къдравото полунаметало с дантела по ръбовете беше досадно, но бях решил, че трябва да се доверя на Аш и да се надявам, че такова глупаво облекло не е момчешка суета.
Коридорите на замъка, които бяха гъмжали от хора за Зимния празник, сега бяха по-тихи. Закрачих по тях уверено, като се усмихвах на всеки слуга, когото срещнех. Стигнал бях до стълбището, което щеше да ме отведе до етажа с кралските апартаменти и претрупаните стаи на Сенч, когато една висока жена внезапно се оттласна от стената, на която се беше подпряла. Сивата ѝ коса беше прибрана във воинска опашка и леката ѝ стойка ми подсказа, че е съвършено балансирана. Можеше да ме нападне или да избяга за миг. Изведнъж се усетих, че съм много нащрек. Тя ми се усмихна и се зачудих дали трябва да я убия, за да мина покрай нея. Заговори тихо:
— Здрасти, Фиц. Гладен ли си? Или си твърде горд вече, за да дойдеш с мен в столовата на гвардията?
Загледа ме и зачака. Мина време, докато паметта ми се върне назад през многото години.
— Капитан Фоксглоув? — предположих колебливо.
Усмивката ѝ се стопли и очите ѝ заблестяха.
— Чудех се дали ще ме познаеш след всички тези години. Далече сме от Чистия залив, и в разстояние, и във време. Но съм се хванала на бас, и то голям, че никой Пророк не забравя кой му е пазил гърба.
Мигновено протегнах ръка и стиснахме китки. Хватката ѝ беше почти толкова здрава като някога и изпитах огромна радост, че не е тук, за да ме убие.
— Много години минаха, откакто някой ме е наричал капитан. Но ти, ти в какво си се забъркал? Тази рана не изглежда да е на повече от седмица.
Опипах неволно раната.
— Унизителна история. Просто доста глупава среща с ъгъла на една стена.
Тя поклати глава.
— Странно, че прилича на удар от меч. Виждам, че това, което имам да ти кажа, щеше да е по-добре да се каже преди месец. Ела с мен.
Забавяне, изпратих късо и стегнато на Предан и Копривка. Капитан Фоксглоув иска да поговори с мен.
Кой? — попита Предан с тревога.
Пазеше майка ти в Битката на Чистия залив. Кетрикен сигурно я помни.
О.
Зачудих се колко знае за тази история и докато споменът ми за онзи кървав ден капеше в ума ми, закрачих до старата жена. Все още имаше изправената стойка на гвардеец и дългата крачка на човек, който може да измине мили в бърз марш. Но докато вървяхме, тя каза:
— Не съм капитан в гвардията от много години, принце. Когато Войната на Алените кораби най-сетне свърши, се омъжих и родих три деца, преди да стана твърде стара за раждане. А те на свой ред дадоха на мен и Червения Рос десетина внуци.
— Нямам внуци все още — отвърнах.
— Значи детето на лейди Копривка ще е първото?
— Първото ми внуче — потвърдих. Думите прозвучаха странно от устата ми.
Затрополихме надолу по стълбището един до друг и по някакъв странен начин се зарадвах на завистливите погледи, които ѝ хвърляха други слуги, докато ги подминавахме. Имаше време, когато приятелството с Копелдака не беше нещо за хвалене, но тя ми го беше дала. Слязохме до нивото на замъка, където се вършеше същинската работа, и продължихме покрай перачи с техните кошове с пране, чисто, както и мръсно, покрай пажове, крепящи отрупани с храна подноси, дърводелец и калфата му, и трима чираци, тръгнали да поправят нещо в замъка. Покрай кухните, където някога беше царувала Готвачката и ме беше направила свой фаворит въпреки политическите усложнения. Стигнахме до сводестата врата, която водеше към гвардейската трапезария, където врявата на гладни хора рядко секваше.
Фоксглоув опря ръка на гърдите ми и ме спря. Погледна ме в очите. Косата ѝ беше сива и бръчки ограждаха устата ѝ, но тъмните ѝ очи блестяха както някога.
— Ти си Пророк и знам, че един истински Пророк помни дълговете си. Тук съм заради своите внучка и внук. Знам, че ще помниш дните, когато няколко думи от теб накараха мен, Сладкопойна и още няколко добри войници да напуснем гвардията на крал Искрен и да сложим пурпурното и бялото и знака с лисицата за нашата чуждоземна кралица. Помниш това, нали?