Алхимикът от Сенките [bg]

Безразлична към въздействието, което предизвикваше, Анес скочи от жребеца право в гнусната кал, покриваща парижките улици. Тя би желала да пощади ботушите си, но в такъв случай трябваше да звънне и да чака някой да ѝ отвори едно от крилата на голямата порта. Предпочете да премине пеша през вратата, която никога не заключваха нощем, и теглейки коня си за юздите, влезе в павиран двор, където железните подкови на животното ехтяха по земята като мускетни изстрели.

Андре се появи от конюшнята, побърза да посрещне баронеса Дьо Водрьой и почтително грабна поводите от ръцете ѝ.

— Трябваше да ударите камбанката, госпожо — рече слугата. — Аз веднага щях да ви отворя.

В гласа му имаше упрек и съжаление.

Много мургав и с преждевременно оплешивяла глава, с гъсти мустаци над горната устна, той гледаше загрижено, като човек, който обича да му позволяват да прави нещата, както се полага, и предпочита да мълчи, но това не му пречи да мисли.

— Така е добре, Андре… Благодаря.

Докато слугата отвеждаше в конюшнята изморения и изцапан кон, Анес свали ръкавиците си и се огледа наоколо с примирение.

Тя въздъхна.

Дворецът на Ястреба несъмнено беше ужасяващо място. Колкото строг, толкова и лишен от удобства, той представляваше огромна постройка с тесни прозорци и дебели стени, която някакъв благородник хугенот построил след Вартоломеевата нощ. Сега се бе превърнал в главната квартира на Остриетата на Кардинала — елитен таен отряд, командван от капитан Ла Фарг и на пряко подчинение на кардинал Ришельо. Анес дьо Водрьой не обичаше този дворец, където нощите ѝ изглеждаха по-дълги и по-мрачни от където и да било другаде. Но тя нямаше право на избор. Независимо че притежаваше дом в Париж, живееше тук, винаги на разположение на Негово Преосвещенство. Нареждане за спешна мисия можеше да пристигне по всяко време от Кардиналския дворец.