Лунен ловец [bg]

— Как е второто ти име?

Сбърчи нос.

— Линет, защо?

Огледах я от глава до пети, после кимнах.

— Името ти отива. Какво ще кажеш?

Тихичко повтори името няколко пъти. Поклати глава.

— Не. Никога не ми е харесвало. Викай ми просто Сю.

Кимнах одобрително.

— Да бъде Сю. — Изправих се и отидох до бара да си взема още бира. Тя отпи от своето питие.

— И така, Сю, все още не си отговорила на въпроса ми. Защо искаш да умреш?

Поколеба се, но не защото не знаеше отговора, а сякаш искаше да събере мислите си. Да ми даде честен отговор. Накрая ме погледна много напрегнато.

— Някога бил ли си използван?

Усмихнах се на думите й.

— Всяка вечер ме използват. Работя в сферата на… услугите.

Поклати глава.

— Нямах предвид това. Ти си имаш работа. Плащат ти за времето, което отделяш. Искам да кажа, наистина използван. Употребяван. Заставян да правиш онова, което не искаш, заради дълг, задължение, вина. Без пари и без благодарност?

Вдигнах вежди.

— Не, ако използваме твоята дефиниция. Никога.

Лицето й застина и тя здраво стисна чашата с две ръце.

— Е, аз пък съм била. През всеки миг от живота ми са ме използвали.

— Защо се съгласяваш да бъде така? — любопитството ми беше искрено.

Изсмя се. Остро, като счупено стъкло.

— Не съм се съгласявала. Родена съм без гръбнак. Не мога да казвам „не“. Карат ме да върша разни неща, а аз не мога да намеря учтив начин да откажа. Или пък поставят нещата така, че не мога да откажа, без да обидя някого. Семейството ми се слави с това.

Свих рамене.

— Кажи им да си гледат работата.

— Ти не разбираш. — Потъна по-дълбоко във фотьойла.

Наистина не разбирах. Имам предвид, не разбирах защо човек би правил нещо само за да не обиди някого?

— Ами тогава ми обясни.

За момент се замисли и кимна.

— Добре, ще ти дам един пример. Преди години работих в едно заведение за бързо хранене. На половин ден, колкото да си стъпя на краката — вдигна поглед и аз й кимнах. — Започнах от дъното. Знаеш как е, миех подове, пържех картофи, такива работи. Шефът откри, че разбирам от счетоводство и умея да водя отчетност на парите, и започна да ми иска дребни услуги: „Би ли ми помогнала с графика за другата седмица? Нещо не мога да се справя“, или: „Имаш ли нещо против да внесеш оборота, като се прибираш? Имам ти доверие.“ Отначало се чувствах значима и бях поласкана, че ме молят да помогна във важните неща, но после се превърна в част от възложените ми задължения. Много скоро вършех цялата ръководна работа, а той си вземаше все повече и повече свободни дни. Просто не идваше. Така че трябваше да отварям заведението, да броя парите и да се уверявам, че всичко е направено както му е редът…

Вдигнах ръка да я прекъсна: