Лунен ловец [bg]

— Не бъди толкова шокирана — казах укорително. — Мога да бъда мил.

Отново се изчерви. Явно й оказвах такова въздействие.

— Исках да кажа… — заекна тя. — С твоята професия… — спря се и прехапа устни, сякаш не знаеше как да довърши изречението, без да ме обиди.

Пуснах го покрай ушите си. Не беше достатъчно важно, за да го правя на въпрос. Наруших тишината.

— Не се безпокой. Вземай питието и сядай.

Запъти се към бара малко по-бързо, отколкото беше нужно. Смеси рома и колата в една от халбите. Доста голяма чаша за такъв вид питие. Седна на канапето, но не се чувстваше удобно. Въртеше се нервно на мястото си, тялото й бе напрегнато. Не смееше да ме погледне.

— Защо избра смъртта? — попитах, извърнах се и се отдалечих. После потънах в прекалено мекия кожен фотьойл.

Не изглеждаше изненадана от директния ми въпрос.

— Може ли да се поразхвърлям? Ще отнеме известно време.

Махнах с ръка към празния фотьойл и отпих голяма глътка бира.

Свали перуката и няколко пъти разтърси косата си, за да се поразхлади. Косата й меко блестеше на светлината. Почеса се. Удавих съчувствената си усмивка в бирата. Знам как сърби главата под перуките.

Разкопча сакото и го свали. Отдолу носеше бяла копринена блузка без ръкави. Звънтенето идваше от малка сребърна гривна — амулет, от която висяха звънчета и зайчета. Потиснах смеха си и плъзнах поглед по нея. Под мишниците й се бяха образували малки кръгове от потта. Хладният въздух от климатика повя върху голата й кожа и я накара да настръхне. Автоматично вдигнах очи. Да, бе почувствала студа и там. Протегна се и изпъна гръб назад, като втвърдените зърна на гърдите й изпъкнаха под тънката коприна. Определено изкусителна. Рязко спря и шокирано ме зяпна, сякаш бе усетила какво си мисля. Миризмата й издаваше смущение, но и лека възбуда. Мускус с много приятен нюанс.

Точно тогава климатикът изключи и във възцарилата се тишина можах да чуя биенето на сърцето й. Тя извърна поглед.

Седна и леко се прегърби, сякаш за да прикрие тялото си. Изглеждаше като издялана от камък. Питие в едната ръка, плътно притиснати един в друг крака, кръстосани в глезените. Поглед, насочен навсякъде другаде, но не и към мен. Професорът ми по психология в университета би казал, че езикът на тялото й говори за „затваряне“. Бих добавил, че затварянето е херметическо.

Поклатих глава и се усмихнах.

— Отпусни се, моля те! Няма да те ухапя — спрях и отново си позволих добре да я огледам. — Освен ако ти не поискаш, разбира се.

Погледна ме и видя глада в погледа ми. Усетих как пулсът й се учестява и носът ми долови по-наситена мускусна миризма с нюанси на лютиво-сладка супа. Отново се изчерви и извърна очи. Да, определено проявява интерес, но е плаха. Това е добре за мен. Ако не се окажеше пълна развалина, можеше да се позабавляваме. Но не исках аз да бъда този, който ще я съсипе.