Последната одисея [bg]

— Добре ли си? — попита той.

Тя се опита да скрие изчервяването си, докато се закопчаваше.

— Просто се тревожа. Не мога да понасям това чакане.

— Всичко ще е наред с нея.

— Няма как да го знаеш — рязко отвърна тя.

Напъха крака в износените си туристически боти. Тревогата й преминаваше в гняв. Знаеше, че Джо просто се опитва да я успокои, да защити чувствата й, но тази негова черта започваше да я тормози.

Когато се бяха запознали преди две години, тя го беше намерила за вълнуващ и дори опасен. Определено се различаваше от мъжете, с които беше излизала преди него. Но пък, от друга страна, ухажорите й в академичните среди бяха ограничени до една по-интелектуална група — докато този звяр не нахълта в света й. Шумен, нахакан, пристрастен към най-зловонните пури. Никога не си беше представяла, че може да бъде привлечена от такъв мъж. Но той я караше да се смее — често и от сърце.

И вярно, чисто физическото в него беше направо опияняващо. Сексът с него направо я побъркваше.

Но дали това беше всичко?

По време на бурната им първа среща тя беше открила намеци за нещо по-дълбоко и скрито в него, особено в отношението му към младата горила Баако. У Джо имаше нежност, която надничаше през малките пукнатини на коравото му поведение, особено когато общуваше с Баако на езика на жестовете. Двамата бяха станали като баща и син. Но през последните месеци тези пукнатини сякаш се бяха затворили. Това беше една от причините тя да предложи на Джо да дойде с нея в Африка. Надяваше се, че срещата с Баако може да разчупи образувалата се черупка и скритата зад нея светлина да блесне отново.

Но надеждите й така и не се сбъднаха.

Това я караше да се пита дали двамата имат някакво бъдеще.

„И по-важно — дали изобщо искам такова бъдеще?“

Мария беше израснала с еднояйчната си близначка Лена. Макар да обичаше интимността на връзката, която можеше да съществува единствено между двама души, споделяли една и съща утроба и една и съща ДНК, тя се съпротивляваше на тази генетична зависимост. Жадуваше да бъде независима, самостоятелна, свободна от сянката на някой друг.

А после в живота й се появи Джо. Човек, който естествено хвърляше огромна сянка — при това не само физически. Напоследък беше станал прекалено покровителствен, почти обсебващ.

И освен това през последните седмици като че ли беше станал по-затворен и почти не говореше с нея, ако не се броеше сумтенето му. Може би вълнуващата тръпка от новата връзка беше отшумяла и тя беше започнала да му омръзва.

„Или той на мен?“

Преди да успее да продължи тази посока на мислене, сателитният телефон иззвъня силно.