Мираж [bg]

След като резултат нямаше, натиснах звънеца край отворената книга за регистрация на гости. Острият му звън събуди човека и по лицето му се изписа шок, съчетан с объркване, сякаш не знаеше къде се намира. Докато се мъчеше да фокусира погледа си, Пол каза:

— Простете, че ви събудихме така внезапно. Само че се опитвахме…

— Имате ли резервация?

— Да.

— Име?

Пол му даде тази информация. Мъжът се изправи и като използваше показалците на двете си ръце, завъртя книгата за гости към себе си. Вгледа се в днешната страница, после прелисти няколко назад и поклати глава, като си мърмореше нещо.

— Нямате резервация — отсече накрая.

— Но аз направих — настоя Пол.

— Получихте ли потвърждение от нас?

— Разбира се, направих я по интернет.

— Имате ли копие от потвърждението?

Пол придоби сконфузен вид.

— Забравих да го принтирам — пошепна ми.

— След като си я направил — отвърнах му, — няма как да не я откриеш.

— Мисля, че я изтрих.

Едва се възпрях да не кажа „Пак ли?“. Пол вечно изтриваше старата си поща и често заличаваше важна кореспонденция.

— Но вие все пак имате стаи, нали? — попитах човека зад плота.

— И да, и не.

Той взе старовремски домашен телефон — от онези, които виждаме по филми от времето на германската окупация — и заговори на арабски високо и раздразнено. Беше нещо, което започваше да ми прави впечатление: арабският бе език, често звучащ гръмко и поради това изглеждаше агресивен, наперен и едва ли не враждебен. Напомни ми, че се налага да съживя моя все още приличен, макар и позанемарен френски, докато сме тук — нещо, което си обещавах да направя още откакто си тръгнах от Монреал.

Служителят на рецепцията завърши разговора си. Обърна се към нас и съобщи:

— Колегата ми каза, че ще повика собственика.

Трябваше да чакаме десет минути до пристигането на шефа. Името му беше мосю Пикар. Беше французин, около петдесет и пет годишен, нисък, стегнат, облечен в идеално изгладена бяла риза и бежов панталон, официален, хладен. Лицето му по мои догадки бе привикнало цял живот да изразява принудена почтителност и да избягва показ на емоции.

— Проблем ли има? — попита с едва доловима нотка на надменност.

— Резервирахме стая, но при вас явно не е отразено — каза Пол.

— Имате ли потвърждението? — попита мосю Пикар.

Пол поклати глава.

— И ние го нямаме. Така че очевидно не е направена резервация.

— Но аз я направих… — настоя Пол.

— Явно не сте.

— Но вие имате стаи, нали? — намесих се.

— Ахмед не ви ли каза, че имаме само една свободна стая?

— И колко струва тя?

— Стаята е с балкон и гледка към морето. За колко време ще ви е нужна?

— За месец. За толкова направихме резервацията.