Мираж [bg]

— И все пак е Казабланка, град, за който не спираш да говориш, откакто се познаваме.

— Може да почака.

— Но Есувейра е… на колко… четири, пет часа път оттук?

— Нещо такова, да. Ей сега проверих, хотелът в Казабланка няма климатик. А и няма да ни пуснат да се настаним преди три следобед, което значи, че ще трябва да висим и да чакаме в някое кафе близо пет часа. Защо да не използваме това време да стигнем до Есувейра? А човекът, който продава билетите за автобуса, ми каза, че той е с климатик.

— Значи, заминаваме за Есувейра и толкова? Решил си от името на двама ни?

— Той ми каза, че автобусът вече е почти пълен. Моля те, не го приемай зле.

— Нищо не приемам зле. Просто…

Извърнах се настрани, смазана от умора след цяла нощ седене по време на трансатлантическия полет, от жегата и душния токсичен въздух. Още една глътка от ментовия чай стори чудеса за отново пресъхналото ми гърло.

— Добре, добре — примирих се. — Есувейра да бъде.

Двайсет минути по-късно бяхме в автобус, пътуващ на юг. Беше претъпкан, но Пол беше пробутал на продавача на билети банкнота от десет дирхама, за да ни осигури две места на последната седалка. Климатик нямаше.

— Ca se declenchera unefois que le bus aura demarre — обеща мъжът, когато Пол попита (на доста добър френски) дали задушаващата жега вътре няма да бъде облекчена от студен въздух. Ще се включи, когато автобусът потегли. Но той потегли, а нямаше и помен от арктически полъх от отворите. Не беше много стар, ала не беше и нов. А и беше претъпкан с хора и багаж. Срещу нас седяха две жени с бурки от глава до пети заедно с малко момиче, чиито ръце бяха плътно изрисувани със знаци и символи. Близо до нас кльощав мъж на около седемдесет с тъмни очила се поклащаше напред-назад на тясната си седалка, докато си бъбреше полугласно, и ако се съдеше по страстното му умоляване, обръщаше се към някаква по-висша власт извън сауната, в която се намирахме. До него седеше младеж — с жълтеникав тен, къдрава, прасковена на цвят брада и очи, избягващи контакт — и слушаше някакво арабско поп парче на огромни слушалки, които пропускаха звука наоколо. Припяваше с текста на песента и високото му фалшиво гъгнене продължи да ни съпровожда по целия път на юг.

Седалките бяха гъсто разположени с много малко място за краката, но ние бяхме на по-широката задна седалка, така че Пол можеше да се попротегне под ъгъл. Наместих се до него. Той ме обгърна с ръка и промърмори:

— Добре де, нещо не съм разбрал за климатика.

— Ще оцелеем — казах, макар само след десет минути пътуване дрехите ми да бяха вир-вода.

— Ние винаги оцеляваме — потвърди той, притисна ме по-силно и ме целуна по главата. Младежът улови този момент на брачна нежност и извъртя присмехулно очи, като не спираше да пее монотонната си песен. Погледнах през прозореца. Градско застрояване на широка площ в северноафрикански стил. Олющени бели жилищни блокове. Редици от гъсто разположени бели къщи. Автосалони. Складове. Поток от превозни средства. Нащърбени бели молове. Селца с нащърбени бели къщи. И после…