Четвъртото измерение [Factoring Humanity - bg]

— По-добре Хедър.

— Е, Хедър, при нас рядко има отмяна на часове, но предполагам, че днес имате късмет. Моля, седнете или ако предпочитате, използвайте кушетката.

Хедър се замисли за миг, после с леко свиване на раменете легна на кушетката. При цялото си обучение по психология никога преди не беше лягала на кушетка в лекарски кабинет и това изглеждаше като преживяване, което не бе за изпускане.

— Не съм много сигурна защо съм тук — каза Хедър. — Напоследък не спя добре.

— Това е учудващо широко разпространено — каза Гурджиеф.

Гласът й беше топъл и приятен с може би следа от нюфаундландски акцент.

— Също така нямам много апетит — продължи Хедър.

Гурджиеф кимна с глава, взе един бележник от бюрото си и започна да пише в него.

— Мислите, че за това има психологическа причина?

— Първоначално смятах, че е нещо като грип — каза Хедър, — но това продължава вече месеци.

Гурджиеф записа нещо в бележника си. Тя твърде силно натискаше с писеца и той издаваше леко скърцане като при писане с тебешир върху стъкло.

— Омъжена сте, нали?

Хедър кимна; тя все още носеше семпла венчална халка.

— Деца?

— Две момчета — каза Хедър, макар че веднага съжали. Навярно трябваше да включи поне една дъщеря. — Единият на шестнадесет, а другият на деветнадесет.

— И те не са в основата на проблема?

— Не мисля.

— Живи ли са родителите ви?

Хедър не виждаше причина да не отговори искрено на въпроса.

— Не.

— Съжалявам.

Хедър наклони глава в отговор на коментара.

Говореха вече повече от половин час. Въпросите на терапевта бяха привидно безвредни. И изведнъж тя каза:

— Класически случай, наистина.

— Какво? — попита Хедър.

— Жертва на кръвосмешение.

— Какво?

— О, вие не си го спомняте съзнателно — това въобще не ме изненадва. Но всичко, което казахте, говори, че това се е случило.

Хедър се опита да запази спокоен тон.

— Това е абсурдно.

— Естествено е да отричате — каза Гурджиеф. — Не очаквам веднага да го приемете.

— Но аз не съм била изнасилена.

— Казахте, че баща ви е покойник?

— Да.

— Плакахте ли на погребението му?

Това твърде много се приближаваше до ситуацията вкъщи.

— Не — тихо каза Хедър.

— Той беше, нали?

— Никой не е бил.

— Нали нямате по-голям от вас брат? Или дядо, който често ви е посещавал? Може би вуйчо, с когото често сте била сама?

— Не.

— Тогава навярно е бил баща ви.

Хедър направи усилие гласът й да звучи твърдо.

— Не е възможно да е направил нещо такова.

Гурджиеф тъжно се усмихна.

— Така мислят всички в началото. Но вие страдате от това, което наричаме посттравматичен стрес. Същото е като при онези ветерани от войната в Залива и Колумбия, само че вместо да съживявате спомените си, вие ги потискате.