Четвъртото измерение [Factoring Humanity - bg]

Някои от студентите кимнаха с глава.

— Но вие също знаете от физиката в гимназията, че светлината не винаги се проявява като вълна — понякога тя се държи като частица. И разбира се, наричаме частиците светлина «фотони». Сега, какво ще се случи, ако намалим електричеството, което захранва крушката? Какво ще се случи, ако електричеството е толкова слабо, че фотоните излизат от крушката един по един? Кой ще каже?

Една червенокоса жена вдигна ръка.

— Да, Тина? — кимна Пъпайню.

— Ами, ако само един фотон преминава през плочата, тогава той трябва да направи една малка светла точка върху фотографския филм — като приемем, че намира пътя си през един от прорезите.

Пъпайню се усмихна.

— Това е, което очаквате. Но дори при излъчване на един фотон за определен интервал време, отново получавате светлите и тъмните ивици. Отново получавате модела на интерференцията.

— Но как може да се получи интерференция щом преминава само една частица за определено време? — попита Кайл. — Искам да кажа с какво ще се смеси тази частица?

Пъпайню вдигна показалец.

— Това е въпросът! И има два възможни отговора. Първият, който просто не е много вероятен е, че по пътя между крушката и филма този едничък фотон се разпада на поредица от вълни, някои от които преминават през единия прорез, някои — през другия и така формират интерферентния модел. Но другият отговор — продължи той — този, който наистина е интересен е, че фотонът никога не се разпада, а остава цялостна частица и като такава няма друг избор, освен да премине само през единия от двата възможни прореза — в тази вселена. Но както и ти, Кайл, може да си поел по който и да е път в «Куинс парк», така и фотонът може да е минал през който и да е прорез — и в една паралелна вселена той е минал през другия.

— Но как можем да наблюдаваме интерферентния модел? — попита Д’Анунзио, дъвчейки дъвка, докато говореше. — Имам предвид, ако стоим източно от сградата на Парламента, никога не бихме видели два варианта на Грейвс, единият да идва от източната страна, а другият — от западната.

— Отличен въпрос! — възкликна Пъпайню. — Отговорът е, че експериментът с двата отвора е много специален пример за паралелни вселени. Първоначалната единична вселена се разцепва на две, но тези две вселени съществуват самостоятелно, само докато фотонът пътува. След като няма значение сега, или изобщо някога, кой път в действителност е избрал фотонът, вселените се сливат обратно в една. Единственото доказателство, че двете вселени са съществували, е интерферентният модел, оставен върху филма.

— Но какво ще стане, ако има значение кой прорез е бил избран? — попита Рушанд.

— При всеки експеримент вие можете да планирате кога изборът на прорез действително има значение — тогава не получавате интерферентния модел. Ако има значение, вселените никога не се сливат обратно; те продължават да съществуват като два отделни свята.