Камъче в небето
- Автор: Азимов Айзек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъче в небето». Краткое содержание книги:
Но може ли да има победител в подобна битка и на чия страна е правото?
— Зная, и вие винаги издавате тази смъртна присъда. Идеализмът ви изглежда е недостатъчен, за да се съпротивлявате.
— Звездите са ми свидетели, че неведнъж съм се противил на смъртното наказание. Но какво мога да направя? Такава е волята на Императора — всяка една от подчинените планети да запази местните закони и обичаи и това естествено е мъдро решение — инак някой забравил се глупак току виж вдигнал въстание само защото не му позволяват да почива във вторник, или четвъртък. Да не говорим за това, че ако продължа да настоявам за премахването на смъртното наказание, скоро всички ваши консулства, сенати и камари ще нададат такъв оглушителен вой срещу мен, че вероятни бих предпочел да прекарам двадесет години в компанията на живи дяволи, отколкото десет минути на Земята.
Шект въздъхна и прокара ръка през оредялата си коса.
— Аз пък мисля, че нашата Земя е само едно камъче в небето — ако въобще някой в галактиката се интересува от нея. Но за всички земляни, тя е единственият дом, който познаваме. И въпреки това, ние не се различаваме от вас по нищо, освен може би в липсата на късмет. Натъпкани сме върху повърхността на една почти мъртва планета, заобиколени от радиационна стена, която ни превръща в затворници, а цялата останала галактика ни е обърнала гръб. Какво да сторим с отчаянието, изгарящо душите ни? Вие, например, Прокураторе, бихте ли разрешили да прехвърлим някъде другаде цялото население?
— Какво значение има моето мнение? — сви рамене Ениус. — Да го решават другите народи. Но едва ли ще пожелаят да се превърнат в жертви на земните болести.
— „Земните болести!“ — стисна зъби Шект. — Това са глупости, на които не бива да се вярва. Ние не носим със себе си смърт. Вие как оцеляхте, след като живеете сред нас?
— Правя всичко възможно, за да се предпазя — усмихна се Ениус.
— Защото сте повярвали на една пропагандна кампания, разпалвана от някакви фанатици.
— Престанете, Шект, нали отдавна е доказано, че телата на земляните са радиоактивни.
— Да, така е. Но как да го избегнат? А вашето тяло не е ли радиоактивно? Или телата на всички обитатели от стотиците милиони планети в галактиката. Просто при нас нивото на радиоактивност е малко по-високо, макар и крайно недостатъчно, за да причини вреда.
— Но, опасявам се, че обикновеният жител на галактиката вярва в противното и едва ли би се съгласил, да бъде подложен на подобен експеримент. Освен това…
— Освен това — ще кажете — вие сте различни. Ние не сме човешки същества, защото мутираме далеч по-често, вследствие на същата тази радиация и сме претърпели многобройни промени… Това също не е доказано.
— Но всички го вярват.
— И докато продължават да го вярват, докато продължавате да гледате на нас като на парии, дотогава ще откривате онези характерни черти, които толкова ви дразнят. Щом се отнасяте с презрение към нас, какво чудно има, че ви отвръщаме със същото? Вярно, мразим ви, но нима ще отречете, че вие също ни ненавиждате? Не, не, първоначалната причина е точно във вас.
Ениус кипеше от завладелия го гняв. Дори най-добрите представители на тази планета, мислеше си той, споделят сляпо един и същ възглед — че цялата вселена се е опълчила срещу Земята.
— Шект, — поде умиротворително той — простете, ако попрекалих с разсъжденията си. Нека го отдадем на младостта ми и на скучния живот, който водя. Пред вас стои един нещастник, едва четиридесет годишен — възраст, в която човек би трябвало да достигне върха на своята кариера — а все така прикован да чиракува тук, на Земята. Години ще изминат, преди ония тъпаци в Бюрото по външните провинции ще си спомнят за мен и ще ме преместят на някое по-безопасно местенце. С други думи, и двамата сме пленници на Земята, и двамата сме граждани на един свят на ума, където не правят разлика по раса, произход и местоживеене. Дайте си ръката и нека бъдем приятели.
Бръчките върху челото на Шект се изгладиха, или по-точно, бяха заменени от други — далеч по-дружелюбни. Той вдигна глава и се засмя.
— Думите са едно, а тонът все още е на някой Имперски дипломат от кариерата. Вие сте лош артист, Прокураторе.
— Тогава станете ми учител и ми разкажете нещо за този ваш синапсатор.