Колелото на мрака

— Ще изчакаме ли полицията или вече си тръгвате?

Пендъргаст погледна часовника си.

— Ще се радвам да изчакам. — Той потупа куфарчето си. — Разполагам тук с достатъчно документи, за да подсигуря на Интерпол работа за години напред.

— Не разполагате с нищо. Всичките ми неща са законни и с внимателно проучен произход.

— Като онази чаша капала3, украсена със сребро и злато? Тя е легална — защото това е модерно копие. Или се опитвате да го пробутате като оригинал?

Настъпи тишина. Магичната светлина на Венеция се процеждаше през прозорците и изпълваше великолепния салон със златно сияние.

— Когато полицията дойде, ще бъдете арестуван — каза най-после Морин.

— Да, и без съмнение ще конфискуват съдържанието на куфарчето ми — което, сигурен съм, ще намерят за свръх интересно.

— Вие сте изнудвач.

— Изнудвач? Не търся нищо. Само посочвам факти. Например, онзи дванайсетвековен Вишну със съпругите си4, както се твърди от династията Пала, е също фалшификат. Щеше да ви донесе едно малко състояние, ако беше истински. Жалко, не можете да го продадете.

— Какво, по дяволите, искате?

— Абсолютно нищо.

— Идвате тук, лъжете, заплашвате ме в собствения ми дом — и не искате нищо? Хайде, Пендъргаст. Съмнявате се, че някой от тези предмети е краден? Ако е така, защо не го обсъдим като джентълмени?

— Съмнявам се, че предметът, който търся, е във вашата колекция.

Мъжът попи челото си с копринена кърпичка.

— Щом сте дошли да ме посетите, сигурно имате нещо наум, някаква молба.

— Като например?

— Представа нямам! — изригна гневно мъжът. — Искате пари? Подарък? Всеки иска нещо! Да си тръгне с нещо!

— Ами добре — каза Пендъргаст стеснително. — Щом като настоявате толкова, имам малък тибетски портрет, който бих искал да погледнете.

Морин се обърна рязко, разсипвайки пепелта от цигарата си.

— За бога, това ли е всичко? Ще погледна проклетия ви портрет. Нямаше нужда от всичките тези заплахи.

— Толкова съм доволен да го чуя. Безпокоях се, че няма да искате да съдействате.

— Казах ви, ще ви съдействам!

— Отлично. — Пендъргаст извади портрета, който бе получил от монаха и го подаде на Морин. Мъжът го разви, разгъна чифт очила и си ги сложи, след което го погледна. Миг по-късно свали очилата и го върна на Пендъргаст.

— Модерно. Няма стойност.

— Не съм тук за оценка. Вижте лицето на портрета. Този човек посещавал ли ви е?

Морин се поколеба, взе отново рисунката и се вгледа по от близо. По лицето му премина израз на изненада.

— Защо, да… наистина разпознах мъжа. Кой е нарисувал този портрет? Направен е в идеален танка стил.

— Мъжът е имал нещо за продан, нали?

Морин направи пауза.

— Не работите с този… индивид, предполагам?

— Не. Търся го. Както и предмета, който е откраднал.

— Отпратих ги — него и предмета му.

— Кога тръгна?

Морин стана и направи справка в голям дневник.