Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
— Пристигнахме.
Пендъргаст излезе и разтвори чадъра си. Въздухът миришеше на сяра и бензинови изпарения. Той влезе в сградата и си проправи път между тълпите от хора, които се блъскаха и викаха, помъкнали огромни сакове и кошове на колела. Някои носеха живи кокошки и патици с вързани крака, а един дори буташе едно будещо съжаление с мръсотията си прасе, вързано в стара количка за пазаруване.
В дъното на помещението навалицата се разреди и Пендъргаст откри онова, което търсеше: един мрачен коридор, който водеше към служебните кабинети. Той отмина полуспящия гард и бързо тръгна по дългия коридор, като гледаше имената върху вратите, край които минаваше. Най-накрая спря пред особено мръсна врата. Натисна бравата, оказа се отключена и той влезе вътре без да чука.
Един нисък и закръглен китайски чиновник седеше зад бюро, отрупано с папки. Отстрани стоеше очукан сервиз за чай, чашите бяха евтини и мръсни. Стаята миришеше на пържена храна и пикантен сос.
Мъжът скочи, ядосан от неканеното нахълтване.
— Кой сте вие? — извика той на лош английски.
Пендъргаст стоеше до вратата със скръстени пред гърдите ръце и презрителна усмивка на лицето.
— Какво искате? Ще извикам пазача. — Той посегна да вземе телефона, но Пендъргаст бързо се наведе и натисна слушалката обратно на мястото й.
— Ва — каза Пендъргаст с нисък глас на мандарински. — Спрете.
Лицето на мъжа почервеня след тази поредна обида.
— Имам няколко въпроса, на които бих искал да ми се отговори — продължи Пендъргаст, все още използвайки хладен официален мандарински.
Ефектът върху служителя беше явен, лицето му изразяваше обида, объркване и опасение.
— Оскърбявате ме — извика той най-сетне на мандарински. — Нахълтвате в кабинета ми, дърпате телефона ми и отправяте изисквания! Кой сте вие, че си позволявате да влизате по подобен начин, държейки се като варварин?
— Ще бъдете ли така любезен да седнете, драги господине, да се успокоите и да слушате. В обратен случай… — Пендъргаст премина към оскърбителния разговорен — ще се окажете на следващия влак далеч от тук, преназначен на гранична станция високо в планината Канлун.
Лицето на мъжа се зачерви, но той не заговори. След малко седна сковано с ръце на бюрото и зачака.
Пендъргаст също седна. Извади навития свитък, който Тубтън му беше дал, и го разгъна пред чиновника. Мъжът го взе неохотно.
— Този човек е минал оттук преди два месеца. Казва се Джордан Амброуз. Носел е една дървена кутия, много стара. Подкупил те е, а ти в замяна си му дал разрешително за изнасяне на кутията. Бих искал да видя копие от това разрешително.
Настъпи дълга тишина. Тогава чиновникът остави рисунката на масата.
— Наистина не знам за какво говорите — каза той рязко. — Не вземам подкупи. Освен това през станцията минават много хора. Не бих могъл да си спомня.
Пендъргаст извади плоска бамбукова кутия от джоба си, отвори я и я обърна надолу, изсипвайки на масата в спретната купчинка новички банкноти от по сто юана. Мъжът впери очи в тях и преглътна.
— Трябва да си спомняте онзи мъж — каза Пендъргаст. — Кутията е била голяма — дълга метър и половина. Била е очевидно стара. Невъзможно е било господин Амброуз да я пренесе оттук или да я изнесе от страната без разрешително. Сега, любезни ми господине, имате избор: да прекрачите принципите си и да вземете подкупа, или да запазите принципите си и да свършите в планината Канлун. Както може би сте предположили от акцента ми и лекотата, с която говоря езика, въпреки, че съм чужденец, имам много важни връзки в Китай.
Чиновникът избърса ръцете си с кърпичка. После протегна едната си ръка, покривайки парите. Придърпа ги към себе си и те бързо изчезнаха в едно чекмедже. После той се изправи. Същото стори Пендъргаст и двамата си стиснаха ръцете и размениха любезни, официални приветствия, сякаш се срещаха за първи път.
Мъжът седна.
— Би ли желал господинът чай? — попита той.
Пендъргаст погледна към отвратителния чаен сервиз, после се усмихна.
— За мен ще е огромна чест, любезни господине.
Мъжът се провикна грубо към една задна стаичка и оттам се появи негов подчинен, който взе чаения сервиз. Пет минути по-късно той върна изпускащия пара чайник. Бюрократът напълни чашите.
— Спомням си мъжа, за когото говорите — каза той. — Нямаше виза за Китай. Носеше продълговата кутия. Искаше входна виза — която му беше необходима, за да напусне, а така също и разрешително за изнасяне. Дадох му и двете. Излезе му… много скъпо.
Чаят беше зелен и Пендъргаст се изненада от качеството му.