Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Тя пристъпи, като държеше високо пръчицата. Пламъкът потрепна, сякаш протестираше. Тръгна по дългия коридор; тъмните му стени бяха украсени с обезпокоителни образи на чудати божества и танцуващи демони.
Вътрешният манастир, осъзна тя, навремето сигурно беше приютявал далеч повече монаси, отколкото сега. Беше голям, студен и празен. Без да знае къде отива и дори без ясна представа какво прави — освен да намери монаха, за когото Пендъргаст говореше, и да го разпита допълнително — тя зави покрай няколко ъгъла, преминавайки през огромни, празни помещения, стените на които бяха изрисувани с танки и мандали, почти изтрити от времето. В една от стаите се стичаше забравена свещ пред древна бронзова статуя на Буда, проядена от зеления меден окис. Пръчицата, която използваше да си свети, започна да съска и тя извади друга от джоба си и я запали; миризмата на сандалов пушек изпълни коридора.
Констанс зави още веднъж и спря. На ъгъла стоеше монах — висок, сух, в парцалива роба, с хлътнали очи, и гледаше със странна, почти жестока настойчивост. Тя срещна очите му, но той не каза нищо. Тогава тя посегна към качулката си, отметна я назад и пусна кестенявата си коса да се разпилее по раменете й.
Очите на монаха се разшириха, но съвсем леко. Все още не казваше нищо.
— Поздрави — произнесе Констанс на тибетски.
Монахът слабо наклони глава. Огромните му очи продължаваха да се взират в нея.
— Агозиена — каза тя.
Отново никаква реакция.
— Дойдох да попитам: какво е Агозиенът? — Тя говореше неуверено, продължавайки на бедния си тибетски.
— Защо сте тук, малък монахо? — попита той спокойно.
Констанс направи крачка напред към него.
— Какво е Агозиенът? — повтори тя вече по-настоятелно.
Той затвори очи.
— Умът ти е в смут от вълнение, младо създание.
— Трябва да знам.
— Трябва — повтори той.
— Какво прави Агозиенът?
Очите му се отвориха. Той се обърна и тръгна. След миг тя го последва.
Монахът се провираше на зигзаг през много тесни пасажи и спираловидни завои, спускаше се и се изкачваше по стъпала, пресичаше грубо издълбани тунели и дълги, украсени с фрески коридори. Най-накрая спря пред каменна врата, завесена с протрита оранжева коприна. Дръпна я настрана и Констанс с изненада видя трима монаси, които седяха на каменни пейки, сякаш на съвет, с подредени множество свещи пред една позлатена статуя на седящ Буда.
Един от монасите се изправи.
— Заповядайте, влезте — произнесе той на изненадващо гладък английски.
Констанс се поклони. Очакваха ли я? Изглеждаше невъзможно. Но нямаше друго логично обяснение.
— Уча с Лама Церинг — каза тя, доволна да мине на английски.
Мъжът кимна.
— Искам да знам за Агозиена.
Той се обърна към другите и заговори на тибетски. Констанс се напрегна да схване какво казваше, но гласовете бяха твърде тихи. Накрая монахът се изви към нея.
— Лама Тубтън каза на детектива всичко, което знаем — произнесе той.
— Моля да ме извините, но не ви вярвам.
Монахът изглеждаше слисан от прямотата й, но бързо се съвзе.
— Защо говорите по този начин, дете?
Стаята бе замръзнала и Констанс започна да трепери. Тя се загърна стегнато с робата си.
— Може да не знаете какво точно е Агозиенът, но знаете целта му. Бъдещата му цел.
— Още не е време да се разкрива. Агозиенът беше взет от нас.
— Искате да кажете: взет преждевременно?
Монахът поклати глава.
— Ние бяхме пазителите му. Наложително е да ни бъде върнат, преди… — Той спря.
— Преди какво?
Монахът само поклати глава, тревожните линии на лицето му изглеждаха мрачни и непреклонни на мъждивата светлина.
— Трябва да ми кажете. Това ще помогне на Пендъргаст, на нас, да открием предмета. Няма да кажа на никого, освен на него.
— Нека затворим очи и да медитираме — каза монахът. — Да медитираме и да отправим молитви за неговото бързо и безопасно връщане.
Тя преглътна, опитвайки се да успокои ума си. Истина беше, бе действала импулсивно. Поведението й без съмнение бе шокирало монасите. Но беше дала обещание на Алойзиъс и възнамеряваше да го удържи.
Монахът запя монотонно и останалите подеха. Странните бръмчащи, повтарящи се звуци изпълниха съзнанието й и гневът и отчаяното й желание да научи повече, сякаш изтекоха от нея като вода от пробита лодка. Силната нужда да изпълни молбата на Пендъргаст някакси избледня. Умът й се събуди, почти умиротворен.
Монотонният речитатив спря. Тя бавно отвори очите си.
— Още ли продължавате страстно да търсите отговор на въпроса си?