Невинният (Убийство и несправедливост в един малък град) [The Innocent Man-bg]

Брус пропусна изхода от магистралата, направи един грешен завой и в крайна сметка толкова се обърка, че реши да се върнат по някакви непознати второкласни пътища, като карат, общо взето, в посоката, в която трябваше да се намира Ашър. Вечерният час беше отдавна пропуснат, но Брус не намаляваше скоростта. Другарят му беше заспал на задната седалка. Наоколо цареше мрак — поне докато отзад не се появиха мигащи червени светлини, които бързо ги наближаваха.

Брус си спомняше, че е спрял пред един от магазините от веригата „Уилямс“, но не беше сигурен в кой град. Всъщност не беше сигурен и в кой окръг.

Той слезе от колата. Полицаят беше много вежлив, когато го попита дали е употребил алкохол.

— Да, сър.

— Знаете ли, че карахте с превишена скорост?

— Да, сър.

Двамата си поговориха и изглеждаше, че полицаят не държи да му напише глоба или да го арестува. Брус беше успял да го убеди, че е в състояние да се прибере вкъщи, без да катастрофира, когато Рон изведнъж подаде главата си от задната седалка и изръмжа нещо неразбираемо с език, подпухнал от алкохола.

— Кой е този? — попита полицаят.

— Един приятел.

Точно в този момент въпросният приятел изръмжа още нещо и полицаят му нареди да слезе от колата. По някаква неясна причина Рон отвори другата врата и когато се опита да излезе, падна в канавката.

И двамата бяха арестувани и откарани в затвора — студено, влажно място, където леглата не достигаха. Един надзирател им хвърли два матрака на пода на една тясна килия, където прекараха нощта разтреперани, ужасени и все още пияни. И двамата правилно решиха да не се обаждат на бащите си.

За Рон това беше първата от многото нощи, които щеше да прекара зад решетките.

На следващата сутрин надзирателят им донесе кафе и яйца с бекон и ги посъветва да се обадят вкъщи. И двамата го направиха, въпреки че изпитваха сериозни колебания, и бяха освободени след два часа. Брус се прибра сам със своето камаро, а Рон, кой знае защо, трябваше да се качи при мистър Либа и мистър Уилямсън. Двата часа път му се сториха много дълги — още по-дълги заради предстоящата му среща с треньора Боуен.

И двамата бащи настояха момчетата да отидат направо при треньора си и да му кажат истината. Те го направиха. Мърл ги изслуша мрачно и мълчаливо, но не оттегли номинациите си за списъка на най-добрите играчи в щата.

Успяха да се дипломират, без да се забъркат в нищо друго. Брус, обичайният оратор на класа при тържествени случаи, държа прочувствена реч. Обръщението към абитурентите беше изнесено от почитаемия Франк Сий, известен съдия от съседния окръг Семиноул.

За седемнейсетте абитуриенти випуск 1971-а, завършването беше важно събитие, житейски успех, на който се радваха както те, така и гордите им семейства. Малцина от техните родители бяха имали възможността да учат в колеж; някои дори не бяха завършили гимназия. Но за Рон и Брус церемонията не означаваше почти нищо. Те продължаваха да се къпят в светлината на славата от щатската си титла и, още по-важно, да мечтаят за влизането в професионалната лига. Техният живот нямаше да свърши в провинциалния щат Оклахома.