Морето съвсем не се вижда
- Автор: Емар Кристиян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Хаджикосев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето съвсем не се вижда». Краткое содержание книги:
— И откога пък имаш братовчед? — пъхтеше съседката й, която миришеше на подово масло.
— В крайна сметка разказът ти е жив, не мога да кажа обратното, но както винаги — с правописни грешки. Можеш ли да ми обясниш какво е това ареникол?
Деде вдигна ръка:
— Това е един пясъчен червей, госпожа… ареникол!
Учителката не ходеше на риболов. Всъщност освен Деде нямаше кой друг да знае, че след буря рибата е изгладняла и моментът е сгоден. Погледите на всички се местеха от Югет към Деде и от Деде към Югет. „Я виж ти!“ — казваха очите. Югет като че ли се гордееше, а Деде беше малко смутен. На другия ден почервеня, като прочете какво му бяха издълбали на чина: Деде+Югет=Любов.
Югет нарочно отиде да си напълни канчето с вода, за да мине край него.
— Трябваше ли да разказваш за този риболов? — процеди той.
— Срам ли те е?
— Не — каза той простичко. Но докато рисуваше по листа с четката, Югет усещаше опарването от обидата. Нямаше да говори повече на Деде.
— Ще ми я върнеш ли, кажи? Хайде, по-бързо!
— Какво?
— Четката ми. Госпожа, тя ми е взела четката.
— Югет, поне веднъж да си беше донесла принадлежностите…
Как не разбираше учителката, че Югет никога няма да има принадлежности. Майка й нямаше пари за попивателни, за цветни моливи, за всичко онова, което съставяше привлекателността на училищния живот. Преди началото на учебната година другите отиваха с някого от семейството в града да купят нова престилка, галоши, тетрадки, кутия за моливи. Югет никога не стъпваше в града. Само веднъж беше придружила майка си до болницата. Автобусът ги остави преди да стигнат до центъра. Заради параклиса, който трябваше да обиколят, за да влязат в едно от помещение, и заради монахините с черни обувки и свистящи поли, Югет имаше чувството, че влиза в сиропиталище, и си внушаваше, че в дъното на някой от миришещите на белина коридори майка й ще я изостави. Какво ме гледаш така? А, нищо — беше рекла Югет. Тази пълна жена с шалче на цветчета и тенекиена богородица, окачена с карфица на ревера на палтото, беше единственото, което я отделяше от сиропиталището. Ако поискаха да й вземат Югет, майката щеше вдигне голяма олелия и на Югет изведнъж й стана горещо.
— Ама пощуряла ли си, че ме гледаш така?
А иначе тя й взимаше купоните за захар, за да си набавя кафе от черноборсаджиите.
Двете чакаха седнали на столове до една стена. Югет си мислеше, че един ден ще се пожертвува за децата си. Мина носилка на колелца. Тя щеше да си даде кръвта. Виждаше сцената: един син, паднал от стълба с разбита глава в локва кръв, къде е майката, търсят майката и легнала до него, тя ще му даде кръвта си през една тънка тръбичка, свързваща ръцете им.
Когато й дойде редът, майка й стана:
— Ще дойдеш ли?
— Не, ще те чакам.
Югет усещаше, че мястото й не беше там, и възпитанието, което не притежаваше, я заставяше да остане настрани върху този стол. Наблизо плачеха бебета. Момичето си представи, че ражда. Гледаше си коленете, разтваряше ги широко и се напрягаше. Опитваше се. Коремът й се втвърдяваше, тя стискаше зъби и затваряше очи.
— Ама какво правиш? Понякога не си съвсем в ред… — Майка й закопчаваше палтото си, като стъпка падналия шал, после двете поеха към автобуса.
— Страх ме беше да не ме направят пълна.
— Какво е това? — попита Югет.
— Махат всичко. За мойта работа…
Какво всичко? Стъпвайки по ледените корици на тротоара, Югет виждаше майка си изтърбушена като заек и после зашита с един дълъг шев, изведнъж съвсем слаба.
Странна съдба имат жените, напълвани и изпразвани все от мъжете. Югет бързаше да се върне истинския живот.
След три дена я взеха в ленената фабрика, заедно едно рижо като есента момиче от съседно село, което все се смееше. Югет не забелязваше у другата онова безпокойство, което я гнетеше, откакто я бяха наели. Тя се възхищаваше до захлас от момичето, от гъстата й коса и гримасите й.
Откъм хангарите зави сирена.
— Оставаме двете, съгласна ли си? Ще се опитам да бъда до тебе. Как се казваш? Аз съм Надин.
Те прекосиха павирания двор под ръка, свеждайки глави срещу вятъра. Югет не беше промълвила нито дума, но си мислеше: „Тя ще ми бъде приятелка“. И се усмихваше.
Комшийката спаси положението. Тя поискала от Серж да отиде да й купи бутилка газ. Една вечер го задържала на телевизия и после го оставила да спи в кухнята.
— Ако някой ден намерят старата с нож в корема, да не кажете, че не съм ви предупредил!
Комшийката не беше чула пророчеството на бащата. Тя е седнала на прага, не различава звездите, но обича последните часове на вечерта. Прозорците са разтворени, разговорите на съседите се изсипват на уличката, а по пътя движението си продължава.