Повелителката на бурите

Аларт застина в неловка поза, мускулите му се вцепениха, както не му се бе случвало от първата година в Неварсин. По навик започна дихателните упражнения, за да се отпусне, но внезапният пристъп на страх не избледняваше.

„Не съм тук. Не мога да се видя в манастира след година… Дали това е предчувствие за собствената ми смърт, или ще бъда принуден от обстоятелствата да напусна Неварсин? Свети Носителю на бремето, укрепи душата ми…“

Ето какво стана причина да потърси лек за душата си тук. Не беше еммаска като някои други от рода Хастур — нито мъже, нито жени, дълголетни, но безплодни. От малък съзнаваше, че е мъж, възпитаха го, както подобава на потомък на кралски род, пети поред сред наследниците на трона. Но и още от дете го терзаеше друга негова особеност.

Започна да прониква мислено в бъдещето едва ли не преди да проговори. Веднъж уплаши силно приемния си баща, довел му нов кон за подарък — каза му, че се радва, защото все пак е избрал черния, а не дорестия, както му е хрумнало отначало.

— Как позна, че се чудех дали дорестият не ти подхожда повече?

— Видях как ми подаряваш дорестия — невинно обясни малкият Аларт, — после пък доведе черния, а накрая видях и как ти се скъса ремъкът на дисагите и изобщо не дойде днес…

— Милостиви Алдонес… — прошепна смаяният мъж. — Вярно, насред прохода забелязах, че ремъкът може да се скъса всеки миг, и ако се бе случило, щях да се прибера, защото нямаше да ми стигне храната за пътуването…

Постепенно Аларт прозря същността на своя ларан. Виждаше не едно-единствено бъдеще — истинското, онова, което щеше да настъпи, а всички възможни обрати и промени, разтварящи се като ветрило пред мисълта му, и знаеше болезнено ясно, че всяко негово движение или постъпка пораждат още десетки варианти. Когато навърши петнадесет години и застана пред Съвета на Седемте, за да бъде татуиран с емблемата на своя кралски род, за него всеки ден и нощ бяха изтезание. Кой ли можеше да понесе виденията на безбройни пътища и разклонения на всяка крачка, на стотици възможности, възникнали от всеки избор? Накрая се парализираше от безсилие и страх пред известното и опасностите на още непознатото. Не знаеше как да изгради стена срещу тази напаст и вече не издържаше. Не го биваше и за воинско обучение, защото го връхлитаха представите как може да убие или нарани противника в учебния бой с неловък удар. Тези занимания се превърнаха в кошмар, не му стигаха силите за друго, освен да стои премалял пред бойния си наставник като страхливо момиченце, неспособен да вдигне сабята. Живеещата в дома им леронис се опитваше да установи връзка със съзнанието му, да му покаже изхода от този стъписващ лабиринт. Но Аларт виждаше и безкрайните възможности докъде може да го доведе това обучение, накрая започна да се крие в стаята си и чуваше съкрушено как го наричат идиот и пъзльо. Не искаше да помръдне от уплаха пред бъдното, сам се смяташе за изрод, за безумец…