Равноденствие

Преди седмица беше получил поканата на Кристофър Рен да присъства на специална сбирка на Кралското дружество в Грешъм Колидж. Събирането беше по повод двадесетгодишнината от построяването на Шелдънския театър в Оксфорд, който беше първата поръчка на Рен и бе поставил блестящо начало на кариерата му като архитект.

Отначало Нютон се изкуши да захвърли красивата, изписана с релефни букви покана върху куп хартии, където щеше да си остане неудостоена с внимание, както оставаха почти всички други покани, запитвания и писма, които получаваше от колегите си. Но ако не се броеше Уикинс, Рен беше единственият човек, когото Нютон би могъл да нарече свой приятел и когото уважаваше повече от всеки друг.

Стигна до двойната врата на лекционната зала, пое дълбоко дъх и натисна дръжките.

Помещението не беше много голямо, а Рен — бивш президент на Дружеството и един от най-известните мъже в Англия — привличаше аудитория, така че беше претъпкано. Наложи се Нютон да остане прав до вратата.

Огледа стаята. Тя беше правоъгълна и трите стени, от пода до тавана, бяха плътно заети с лавици книги — заглавията върху кожените подвързии едва личаха на мъждивата светлина от двата полилея. Четвъртата стена беше боядисана в сиво-синьо, на места мазилката беше олющена и една огромна пукнатина криволичеше като лоза от пода чак до тавана и продължаваше и по него.

Тази вечер имаше поне стотина души. Нютон познаваше по лице почти всички, но лично се беше запознавал само с някои от тях. Ето там, на предна позиция, стоеше Халей, а до него Самюел Пепис, облечен в яркооранжево сако. Джон Ивлин седеше на реда зад тях и ровеше в износена кожена торбичка с енфие. До него седеше художникът на Дружеството Годфри Нелър, с когото Нютон се беше запознал в Кембридж само преди няколко месеца, когато художникът беше дошъл, за да се подготви за своята най-нова задача — портрет на Лукасовия професор. От другата страна на стаята седеше Робърт Бойл — изключително висок и възслаб човек; бялата му перука изглеждаше почти неестествено ярка на светлината на свещите. Няколко реда по-назад Нютон видя двамата италианци, които понастоящем гостуваха на Дружеството. Джузепе Ричини и Марко Бертолини бяха пристигнали от Верона преди три месеца и бяха разбунили доста духовете със своята склонност към „пеперудки“ — момчета, които се обличаха като жени и предлагаха специални еротични услуги. Вляво от тях Нютон забеляза прелестния профил на Никола Фатио дю Дуйли, един изключително интересен млад мъж, с когото се беше запознал само преди няколко седмици. Младежът се обърна и като го видя, му се усмихна топло.

На подиум в другия край на залата седеше Робърт Хук заедно с президента на Дружеството Джон Вон, трети граф на Карбъри, който изглеждаше великолепно в пурпурна туника от брокат, обшита със златни нишки, и щедро напудрена перука. Колкото графът олицетворяваше в очите на Нютон най-доброто от английската аристокрация, толкова гадното дребно човече до него, с вид на невестулка, олицетворяваше най-лошото, което светът би могъл да сътвори. Прегърбен и уродлив, висок само метър и петдесет дори на токове, Хук изглеждаше дори още по-дребен, седнал на стола. Нютон мразеше този човек с всяка фибра на тялото си и знаеше, че Хук изпитва същото към него. Беше наясно, че секретарят на Дружеството би направил всичко по силите си, за да дискредитира или омаловажи неговите научни постижения, и Нютон със задоволство си спомни едно особено лицемерно писмо, което беше написал на това джудже и в което бе вметнал, че ако той, Исак Нютон, е постигнал нещо велико като учен, то е защото е стоял върху раменете на гиганти.