Равноденствие

Именно това убеди Филип, че трябва да започне наново. Цял живот беше робувал на баща си, но дълбоко в сърцето си знаеше, че по характер е много по-близък с майка си. Джоан Бейнбридж, навремето Джоан Ганмора, една от най-преуспелите художнички на Карибите. Баща й, негър, изчезнал, когато била съвсем малка, и майка й, Елизабет, шотландка, я отгледала сама и от най-ранно детство я насърчавала да рисува. Тя се запознала с баща му, когато неговият шеф го поканил на първата й изложба в Ню Йорк през 1957 година. И до ден днешен Филип не можеше да си отговори на въпроса какво беше видяла майка му в баща му. Той беше бизнесмен, който нямаше никакъв усет нито към изкуството, нито към каквато и да било друга проява на човешката култура. Беше прекарал целия си живот в цифри и сметки, докато Джоан бе пълната му противоположност — човек със свободен дух, който въобще не се интересуваше от пари, всъщност дори и от слава.

Филип поддържаше връзка с майка си и от време на време ходеше при нея във Венеция, където тя живееше от двадесет и пет години с втория си съпруг, оперен певец. Не се оставяше обаче да бъде въвлечен в света на Джоан, макар да го намираше за изключително примамлив. Със смъртта на Морис в съзнанието му изведнъж се отключиха множество врати. В рамките на няколко месеца, след като си взе дипломата, той захвърли всички планове, които му беше предначертал баща му, обърна гръб на работата в престижна фирма и обещаната шестцифрена заплата и отново взе фотоапарата — и си обеща да посвети целия си живот на фотографията.

Но промените не спряха дотук. Досега Филип никога не беше проявявал и най-малък интерес към въпросите на паранормалното, но до края на годината се беше запалил от идеята за аурата и Кирлиановата фотография. Прочете всички книги по темата, до които успя да се добере, и посещаваше семинари и курсове. После обаче, след като прекара две години потопен в този свят, изведнъж се отказа от тези занимания. Никога не се беше замислял съзнателно защо захвърли всичко това, за да се отдаде на снимането на местопрестъпления и трупове. В неговите очи това беше просто начин да си изкарва прехраната, докато в същото време продължаваше да се занимава с творческа фотография, правеше изложби и мечтаеше за световно признание. Близките му разбираха подбудите му, но предпочитаха да не изразяват гласно мнението си. Бяха осъзнали, че като снима трупове, Филип сякаш се опитва да открие нещо, което не е успял да види в тялото на мъртвия си баща. Някакво подобие на душа.