Записки по съвременна история 1918–1945

Мусолини идва на власт, като използва страха на буржоазията от болшевизма. През януари 1921 г. и в Италия се появява комунистическа партия, която с лозунгите си дава възможност на фашистите да се обявят за спасители на страната от „червените“ и „азиатците“. Италианските либерали и демократи допускат сериозни грешки: силно надценяват опасността отляво и силно подценяват опасността отдясно. През 1921 г. фашистите са допуснати до изборна коалиция с управляващия блок. Логиката на министър-председателя Джолити е била проста — Мусолини да се използва като маша за вадене на кестените от жаравата — да разгроми социалистическото и комунистическото движение с терор и със средства, които демокрацията изключва, а после да бъде отстранен от властта. На фашизма се гледа като на рожба на епохата на насилие, като на временен политически фактор.

Мусолини обаче се превръща в чук, който чупи главите на своите покровители. На 28 октомври 1922 г. фашистите започнат „поход към Рим“ и без да срещнат съпротива, на 30 октомври влизат в столицата. Крал Виктор Емануил III предлага на Мусолини министър-председателското място. Един историк от САЩ — Ф. Валентайн, е лаконичен: „Историята на Хитлер е история на едно подценяване.“ Преди това обаче може да се каже: „Историята на Мусолини и на фашизма е история на едно подценяване.“

Преходът от парламентарна система към открита фашистка диктатура завършва в края на 1926 година. Демокрацията е ликвидирана от фашистката партия и фашистката милиция. Върхът на партията е Големият фашистки съвет (ГФС), който започна да подготвя всички по-важни решения, засягащи не само партията, но и цялата страна. Ключовите постове в държавата са запазени за членове на ГФС. Мусолини, който е глава на правителството, е дуче (водач) на НФП. Заседанията на ГФС започнат с поименна проверка на членовете и всеки, който си чува името, скача с вик: „Да живее Дучето!“ При влизането си в партията новият член полага клетва: „Кълна се да изпълнявам безпрекословно нарежданията на Дучето и да служа с всичките си сили и ако е нужно, и с кръвта си на делото на фашистката революция!“ Клетва за вярност към дучето полагат всички фашистки милиционери, а по-късно и всички държавни чиновници, включително и учителите и дори и професорите.