Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Беше държал очите си извърнати встрани, но макар и шокиран от това, което беше зърнал — неразложеното тяло на прекрасен младеж със затворени очи, сякаш потънал в дълбок, мирен сън, — беше огледал подземието. Сигурен беше, че ковчегът е бил претърсван, но не можеше да се бави повече. Беше махнал чука и железния лост, които Самсън беше използвал и след като извлече тялото на игумена навън, заключи и запечата отново вратата към подземието. Изнесе трупа от тунела и под закрилата на тъмнината го отнесе в кабинета на игумена, където прислужникът го намери на другата сутрин. „Защо?“ — изстена Едмънд. Защо игуменът беше отворил подземието? Какво се беше случило с него? Какво беше видял? Какво беше направил? Бяха ли виновни за това блатата в подножието на хълма? Беше ли търсил Самсън злато, новооткрито богатство, с което да пресуши блатата и да ги превърне в плодородни пасбища? Кой беше тайнственият му посетител? Едмънд обърна гръб на прозореца и се взря в заключената врата на килията си. Трябваше да спре това. Беше скрил всичко от останалите и те вече се досещаха, че нещо не е наред. Взе разпятието си от молитвеното столче до себе си и го притисна към гърдите си. Шерифът беше казал, че помощта идва, но какво щеше да стане, когато дойде? Смъртта на абат Самсън и зловещите убийства бяха ужасяващи, но такива можеше да се окажат и кралските пълномощници, с правото им да разпитват и заплашват.

Приорът се облегна на молитвеното столче, заслушан в песните на птичките, които шумоляха с криле под стрехите на манастирския покрив. Може би трябваше да вземе нещата в свои ръце? Да се опълчи срещу Ланфранк и Матю и да изиска да му покажат тайните хроники. Той потропа с пръсти по дървото, спомняйки си тайния вход, страшния, слузест и пълен с плъхове коридор отдолу и онзи самотен ковчег. Едмънд беше добър, но слаб човек. Той потръпна и като сведе глава, помоли Бога за помощ срещу силите на мрака.