Книга за джунглата (Маугли)

— Дотам имаме половин нощ път с пълна скорост! — каза Багира. Балу доби много сериозен вид.

— Ще бързам, колкото мога — обезпокоено заяви тя.

— Не, не можем да рискуваме и да те чакаме! Ти ще вървиш след нас, Балу. Ние трябва да тръгнем с бърза стъпка — Каа и аз!

— Със стъпка или без стъпка, аз няма да остана по-назад от твоите четири лапи — късо каза Каа.

Отначало Балу положи усилия да бърза, но трябваше да спре задъхана и те я оставиха зад себе си. Багира летеше напред с люлеещия се галоп на пантера. Каа не казваше нищо, но колкото и да бързаше пантерата, огромният скален питон не изоставаше. Когато стигнаха един планински поток, Багира взе преднина, понеже го прескочи, докато Каа трябваше да го преплува, вдигнал глава и два фута от шията си над водата, но върху равната почва навакса загубеното.

— В името на счупената ключалка, която ми върна свободата — каза Багира, когато се спусна здрачът, — ти не си бил от най-бавните!

— Гладен съм — каза Каа. — И после те са ме наричали пъстра жаба…

— Червей, дъждовен червей, и то целия жълт!

— Все едно! Карай нататък! — и Каа сякаш се лееше по земята и намираше с острия си поглед най-късия път.

В Студените дупки маймунският народ изобщо не мислеше за приятелите на Маугли. Те бяха докарали момчето в Загубения град и известно време бяха твърде доволни от себе си. Дотогава Маугли не бе виждал индийски град и макар този град да представляваше едва ли не купчина развалини, той му се видя великолепен. Някакъв цар го бе построил много отдавна върху малък хълм. Все още се виждаха настланите с камък пътища, извиващи към разрушените порти, където последните парчета дърво висяха на изхабените ръждясали панти. Навред между развалините растяха дървета, назъбените укрепления бяха разнебитени и изпорутени, от прозорците на кулите пълзящи растения провисваха по стените на гъсти кичури.

Върху хълма се издигаше голям дворец без покрив, мраморът на дворовете и водоскоците беше напукан и изцапан с червено и зелено, дори и калдаръмът на двора, където на времето са живели царските слонове, се беше изкорубил и разместил от израслите между камъните треви и дръвчета. От двореца се виждаха редица къщи без покриви, които правеха града да прилича на празна восъчна пита, изпълнена с мрак; на площада, кръстовище на четири улици, се търкаляше безформен каменен блок, който бил някога идол; ями и трапове зееха по уличните ъгли, където някога е имало градски кладенци, покрай рухнали куполи на храмове с израсли край тях смоковници.

Маймуните наричаха това място свой град и се преструваха, че презират Народа на джунглата, понеже живеел в гората. Но те не знаеха за какво са направени тия постройки, нито как да ги използват. Те се разполагаха на кръг в царската заседателна зала, пощеха бълхите си и си въобразяваха, че са човеци, или се суетяха навън-навътре из останалите без покрив къщи, трупаха в ъглите парчета мазилка и стари тухли, забравяха къде са ги струпали, биеха се и крещяха, събрани във войнствени тълпи, а после прекратяваха боя, за да играят нагоре-надолу по терасите на царската градина, където друсаха розовите храсти и портокаловите дръвчета, защото им доставяше удоволствие да гледат как падат плодове и цвят. Те изследваха всички коридори и тъмни проходи в двореца и стотиците тъмни стаички, но никога не запомняха какво са видели и какво не са, и така се движеха поотделно, на двойки или на тълпи и си казваха една на друга, че се държат също като човеци. Те пиеха от водохранилищата и размътваха водата, после се биеха край нея, после изведнъж хукваха на цели тумби и викаха: