Заклинателят

Той стоеше на предпоследното стъпало.

— Много се извинявам. Но сама виждате, госпожо. Всичко е чисто.

Все още задъхана, Крис отвърна с изтънял глас:

— Благодаря за новината, Карл. Да, всичко е чисто. Благодаря. Страхотно.

— Госпожо, дали котка не е по-добре?

— По-добре за какво?

— Да хваща плъхове.

Без да чака отговор, Карл заслиза надолу и скоро изчезна от поглед. Крис дълго се взира в отворената врата. Питаше се дали Карл не е проявил лека непочтителност. Не можеше да прецени. Завъртя се отново, търсейки причината за тропането. Вдигна поглед към скосения покрив. Улицата беше засенчена от огромни дървета, обрасли с бръшлян. Клоните на една висока липа леко докосваха предната част на сградата. Дали все пак не бяха катерици? Да, най-вероятно. Или само клоните. Напоследък нощите бяха ветровити.

Дали котка не е по-добре?

Крис пак се завъртя към вратата. Много сме умни, нали, Карл? Изведнъж лицето й стана лукаво. Слезе в стаята на Ригън, взе нещо от пода, пак се качи на тавана и след малко се върна в своята спалня. Ригън спеше. Крис я отнесе в стаята й, после отиде да изключи телевизора, легна си и заспа.

Тази нощ в къщата бе особено тихо.

На закуска Крис небрежно подметна на Карл, че през нощта й се е причуло щракане на капан.

— Искаш ли да погледнеш? — предложи тя, като отпиваше от кафето и се преструваше на увлечена в страниците на „Уошингтън Поуст“.

Карл безмълвно тръгна към тавана на разузнаване. Когато се върна след няколко минути, Крис го пресрещна в коридора на горния етаж. Карл вървеше право напред с безизразна физиономия и държеше голям плюшен Мики Маус, чиято муцуна бе освободил от капана. Докато се разминаваха, Крис го чу да мърмори:

— На някого му е весело.

Крис влезе в спалнята си и докато се преобличаше за работа, тихичко промърмори:

— Да, може би котка е по-добре… много по-добре.

Когато се усмихваше, по цялото й лице трепваха весели бръчици.

Този ден снимките минаха като по вода. По някое време намина Шарън и през почивките двете свършиха доста неща в гримьорната: писмо до агента (обещаваше да си помисли за сценария); потвърждение на поканата за Белия дом; телеграма до Хауърд да не забрави да се обади за рождения ден на Ригън; питане до финансовия й съветник дали може да си позволи една година отпуск; и планове за приема на двайсет и трети април.

Рано привечер двете с Ригън отидоха на кино, а на следващия ден излязоха с ягуара на Крис да огледат забележителностите на Вашингтон. Капитолият. Мемориалът на Линкълн, Цъфналите вишни. Леко похапване. После отвъд реката към Арлингтънското мемориално гробище и Паметника на незнайния воин, където Ригън изведнъж стана сериозна, а на гроба на Джон Кенеди дори леко се натъжи. Тя дълго се взира във вечния огън, после хвана ръката на майка си и глухо попита:

— Мамо, защо хората трябва да умират?