Скитница
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Скитница». Краткое содержание книги:
Той изкривява устни.
— Ами… това с нищо няма да помогне. Очите не са ли достатъчни? Знаеш, че не съм един от тях.
— Защо не искаш да ми покажеш врата си?
— Защото там имам белег — признава той.
Отново се опитвам да се измъкна под тежестта му, но ръката му приковава рамото ми.
— Сам си я нанесох — обяснява той. — Мисля, че свърших добра работа, въпреки че ужасно боли. Нямам такава хубава коса, която да покрива врата ми. Белегът ми помага да оставам незабелязан.
— Махни се от мен.
Той се колебае, но после без никакво усилие и без да използва ръцете си се изправя на крака. Вдига едната си ръка с дланта срещу мен.
— Моля те. Не бягай. А и бих предпочел да не ме удряш пак.
Аз не се помръдвам. Знам, че ще ме настигне, ако се опитам да избягам.
— Кой си ти? — питам шепнешком.
Той широко се усмихва.
— Името ми е Джаред Хоу. Не съм разговарял с друго човешко същество повече от две години и съм сигурен, че ти се струвам малко побъркан. Моля те да ми простиш и да ми кажеш името си.
— Мелани — отвръщам тихо аз.
— Мелани — повтаря той. — Нямаш представа колко се радвам да се запозная с теб.
Аз стискам здраво торбата и продължавам да не го изпускам от очи. Той бавно ми протяга ръка. И аз я поемам. Едва когато виждам, че моята доброволно стисва неговата, разбирам, че му вярвам.
Той ми помага да се изправя на крака, но продължава да държи ръката ми.
— А сега какво? — питам предпазливо аз.
— Ами не можем да стоим дълго тук. Ще дойдеш ли с мен обратно в къщата? Торбата ми остана там. Ти ме удари точно пред хладилника.
Поклащам глава. Изглежда, че си дава сметка колко съм изнервена и съм на ръба на истерията.
— Тогава ще ме почакаш ли тук? — пита учтиво той. — Веднага се връщам. Нека взема още храна за нас.
— За нас?
— Наистина ли мислиш, че ще те оставя да изчезнеш? Ще те следвам дори и ако ми кажеш да не го правя.
Не искам да се махна от него.
— Аз… — Защо не мога да се доверя напълно на друго човешко същество? Ние сме от едно семейство — и двамата сме част от братството, предопределено да бъде унищожено. — Нямам време. Трябва да измина дълъг път… Джейми ме чака.
— Не си сама, така ли? — пита той. За пръв път в изражението му има някаква неувереност.
— Брат ми. Той е само на девет и е много уплашен, когато ме няма. Ще ми отнеме половината нощ, за да се върна при него. Няма да разбере, ако ме хванат. Толкова е гладен. — Като че ли за да потвърди думите ми, стомахът ми издава силен звук.
Джаред се усмихва, този път още по-широко.
— Няма ли да е по-добре да те закарам?
— Да ме закараш? — повтарям аз.
— Предлагам ти сделка. Почакай тук, докато събера още храна, и ще те заведа навсякъде, където пожелаеш с джипа си. Ще стане по-бързо, отколкото да бягаш. По-бързо дори от такъв бегач като теб.
— Ти имаш кола?
— Разбира се. Да не си мислиш, че съм дошъл тук пеш?
Замислям се за шестте часа, които ми бяха нужни, за да дойда тук, и се намръщвам.
— За нула време ще се върнем при брат ти — обещава той. — Не мърдай оттук, става ли?
Аз кимам.
— И хапни нещо, моля те. Не искам стомахът ти да ни издаде. — Той се ухилва и леко ми намигва. Сърцето ми рязко подскача. Знам, че ще го чакам, ако се наложи и през цялата нощ.
Продължава да държи ръката ми. Пуска я бавно, без да снема очи от моите. Отстъпва крачка назад, но спира.
— Моля те, не ме ритай — казва той, навежда се и хваща брадичката ми. Отново ме целува и този път го усещам. Устните му са по-меки от ръцете и са горещи, дори в топлата нощ в пустинята. Ято пеперуди се бунтуват в стомаха ми и ми отнемат дъха. Ръцете ми се протягат инстинктивно към него и докосват топлата кожа на бузите му, както и твърдата коса на врата му. Пръстите ми се плъзгат по една резка от набръчкана кожа, някакъв издаден ръб под линията на косата.