Неморално предложение
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Щилиян Карастойков
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Неморално предложение». Краткое содержание книги:
Поради това на Фриц му хрумва откачена идея: той сключва облог, че временна размяна на съпругите би решила всичко!
Мечтателната Оливия трябва да се премести при Оливер в шикозния му апартамент в центъра, а амбициозната Евелин трябва да се нанесе при Щефан в неговата позанемарена къща извън града. На пръв поглед абсурден план, който децата му едва ли биха приели, но Фриц предлага пари. Много, много пари…
И шеметната игра с размяната на партньорите започва, а заплетените ситуации са сякаш предварително заложени.
— Е, и ти не си Деми Мур, Дундичке — каза Щефан и също поклати глава. — Но все пак ти благодаря, че ми даде да разбера, че би си помислила, ако е Робърт Редфорд.
Колата нервно изкриволичи.
— Тц, сякаш баща ми би поискал нещо подобно от теб! Не смятам, че някога изобщо е имал нещо подобно на сексуален живот. Наистина, фантазията ти е доста развинтена. Би било добре, ако въпросът беше толкова елементарен.
Обидих се.
— Искаш да кажеш, че не съм негов тип? Но нали каза, че…
— Просто забрави. Баща ми е една стара торба с кокали. А и аз нямам никакво намерение да го оставя да разиграва мен и жена ми като марионетки. Дори и за един милион евро.
— Един милион евро?! — извиках. — През цялото време сме говорили за един милион евро? Кажи най-сетне какво толкова иска срещу такава сума.
— Забрави — повтори Щефан и зави по алеята към нашата градина.
Всеки момент щях да експлодирам от любопитство. Искаше ми се да изкопча истината от Щефан, но го познавах добре и опитът ми подсказваше, че нищо няма да излезе. Колкото повече настоявах и любопитствах, толкова по-тайнствен щеше да става само за да ме дразни. В момента беше ядосан на баща си и щеше да си го изкара на мен, това вече ми беше познато.
Ако исках някога да разбера какво точно е поискал Фриц, трябваше да приложа един стар и добре изпитан трик.
— Прав си — отговорих възможно най-любезно. — Наистина трябва да го забравим. Не ми пука какво е предложил Фриц или какви условия е поставил. В края на краищата ние не се продаваме за пари, нали?
— Точно така — каза Щефан, но, разбира се, не звучеше особено убедително.
Глава 4
— Всеки си носи кръста — обичаше да казва приемната ми майка.
В случая моят кръст от понеделник до петък до обяд се казваше Петра Шмидке. Тя беше на трийсет и две години и по природа голяма интригантка.
— Мили Боже, какви торбички само имаш под очите? Големи са колкото джобове — ми каза тя днес вместо поздрав.
Петра работеше в разсадника само до обяд, но фактът, че е моя подчинена, а аз нейна шефка ни най-малко не я възпираше да ме обижда. Явно не притежавах достатъчно качества на ръководител, за да мога да й попреча да го прави. Или по-точно казано, не проявявах дори достатъчно смелост, за да обърна внимание на крайно неподходящия тон, с който разговаряше с мен. Още от самото начало нахално започна да ми говори на ти, без каквито и да е обяснения. В същото време обаче към Щефан беше прекалено учтива, като му говореше на вие. Все пак и аз успях да й заговоря на ти. И така се стигна до там, че когато клиенти ни чуеха да си говорим, си мислеха, че сме стари приятелки, които имат навика да разговарят малко по-грубо помежду си.
„О, я си затваряй устата, препечено на солариум порче“ — искаше ми се да й изкрещя, но вместо това просто измърморих под носа си нещо от сорта на „пролетна алергия“ и „спах лошо“, което си беше истина. Беше цяло чудо, че изобщо успях да мигна за малко. Проявих огромен самоконтрол, за да не заговоря Щефан за Фриц и неговото — без съмнение — неморално предложение, а вечерта в леглото не можех да мисля за нищо друго. Фриц наистина ли ни беше предложил един милион евро и какво точно искаше в замяна? Колкото повече мислех за това, толкова повече започвах да се съмнявам дали бих дарила доброволно бъбрека си. Ами ако другият в един момент откажеше да функционира?
Но един милион си бяха голяма сума пари. Много пари, които можеха да разрешат доста проблеми. Стига, разбира се, човек да ги има.
Сутринта Щефан стана преди мен и отиде до борсата. Преди девет и половина нямаше да се върне. Когато се прибереше обаче, щях да изкопча истината от него.
Кихнах три пъти един след друг.
— Изглеждаш наистина отвратително — отбеляза Петра, а на лицето й заигра злорада усмивка.
„Ти също“ с удоволствие бих й отвърнала, но за съжаление това си беше въпрос на вкус. Много хора, предимно мъже, имаха афинитет към малки, чипи, вирнати в небесата носленца, небесносини очички с малко разстояние между тях и глезени момичешки гласчета.
— Тези личица на порчета, много често отключват у мъжете най-естествените им инстинкти — обичаше да казва приятелката ми Елизабет. — От една страна, искат да защитят милото животинче, а от друга страна, на всяка цена да го изчукат.
Елизабет нямаше как да не знае, защото непосредствено преди сватбата мъжът, за когото за малко да се омъжи, се впусна в авантюра с една практикантка с личице на порче. За щастие тя успя да разбере точно навреме и пред олтара каза „не“. (Между другото, това беше най-хубавата сватба, на която някога съм била. Само да бяхте видели лицето на младоженеца!)