Прозрение
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–211–2
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Прозрение». Краткое содержание книги:
Свят на мистицизъм, машинации и убийства. В него могъщите и влиятелните са готови на всичко, за да защитят своето господство. В него бунтът се заражда в най-тъмните улички и мрачни алеи. В него този, който има властта да убива, има и силата да променя света.
Какво ти остава да постигнеш, когато си спечелил всичките си битки и си победил враговете си?
За да получи отговорите на най-важните въпроси, Ецио тръгва по стъпките на Алтаир — Върховния учител асасин. Следвайки неговия път, той попада в Константинопол, сърцето на Османската империя, където нарастващата армия на тамплиерите заплашва да дестабилизира региона. За Ецио е настъпил моментът за решаваща битка…
Колкото по на север отиваше, толкова повече натежаваше сърцето му. Само важността на мисията го подтикваше да продължава напред. Завързваше шубраци за опашките на конете, за да заличава следите си, а нощем лягаше върху постеля от трънаци, за да не потъва в дълбок сън. Бдителността не беше само цената на свободата, но и на оцеляването. Макар отминалите години да бяха отнели частица от силата му, опитът компенсираше загубата, както и плодовете от уроците на Марио и Паола, които бе научил преди толкова години във Флоренция и Монтериджони. Понякога чувстваше, че не може да продължи, че не иска да продължава, но продължаваше.
Двеста мили птичи полет. Но зимата беше сурова и неведнъж срещаше спънки по пътя, които го бавеха.
Лето Господне 1511-во вече беше започнало и пак бе настъпил Денят на свети Иларио, когато Ецио зърна планините, възправени пред него.
Вдъхна дълбоко студения въздух.
Масяф беше близо.
Три седмици по-късно, вече пешком, защото и двата коня загинаха в заледените проходи зад него и тежаха на съвестта му, защото му бяха по-верни и предани спътници от мнозина мъже, Ецио застана пред желаната цел.
Орел се виеше високо в оцъкленото ясно небе.
Изнурен от пътуването, Ецио отклони очи от него, надигна се над ниската грапава стена и застина за миг, оглеждайки зорко пейзажа.
Масяф. След дванайсет изтощителни месеца по пътищата — сякаш безкрайно скиталчество през неизбродни земи и в люто време.
Снишен — за всеки случай — и неподвижен, той инстинктивно провери оръжията си и продължи да наблюдава за някакво движение. Каквото и да е.
По бойниците нямаше жива душа. Снежни парцали се въртяха в режещия вятър. Но никаква следа от човешко присъствие. Крепостта изглеждаше безлюдна. Както и очакваше от прочетеното за нея. Но животът го беше научил, че винаги е по-добре да си сигурен. Остана като вкаменен.
Никакъв звук. Само вятърът. После — нещо. Стържене? Вляво от него шепа камъчета се търкулнаха по гол склон. Той се напрегна, надигна се леко, сгушил глава между раменете. После стрела, излетяла от нищото, се заби в дясното му рамо през ризницата.
10
Зората беше сива и студена. Ецио се отърси от спомените и във възцарилото се мъртвило се съсредоточи в настоящето. Стъпки на стражи отекнаха по плочника. Наближаваха килията му. Часът беше ударил.
Реши да се престори на изнемощял, което не беше особено трудна роля. Отдавна не беше ожаднявал и огладнявал толкова, но каната с вода и храната все още стояха недокоснати върху масата. Легна по лице върху пода и нахлупи ниско качулката.
Чу вратата на килията да се отваря рязко и мъжете влязоха. Уловиха го за раменете, попривдигнаха го и го повлякоха по сивия каменен коридор. Втренчен в пода, докато го теглеха, Ецио забеляза великия символ на асасините, знака им от незапомнени времена, гравиран от по-тъмен камък.
Коридорът отвеждаше към по-широко помещение, нещо като зала, открита в единия край. Резлив свеж въздух облъхна лицето на Ецио и той забеляза, че тесни колони обрамчват широки отвори, откриващи гледка към безпощадните планини. Все още се намираха високо в кулата.
Стражите го вдигнаха на крака и той отблъсна ръцете им. Те се поотдръпнаха, насочили алебардите си към него. С лице към асасина и с гръб към бездната стоеше капитанът, когото беше видял предишния ден. Държеше примка.
— Издръжлив мъж си, Ецио — каза му той. — Да биеш толкова път само за да зърнеш крепостта на Алтаир! Изисква се истинска храброст!
Той помаха на хората си да отстъпят още по-назад и да оставят Ецио сам. После продължи:
— Но вече си стара хрътка. По-добре да те избавим от мъките, отколкото да те обречем на жалък край.
Ецио се обърна, за да погледне мъжа в очите. Отбеляза със задоволство, че лекото му движение накара войниците с алебардите да трепнат и да насочат отново оръжията си към него.
— Последни думи, преди да те убия? — попита Ецио.
Капитанът беше по-кален от мъжете си. Не се разколеба.
Засмя се.
— Чудя се за колко време ястребите ще оголят костите ти, когато тялото ти увисне през парапета.
— В небето се рее орел. Ястребите няма да посмеят да припарят.