Светът е пълен с чудеса

Като дете Паоло се чувстваше италианец най-вече, когато ходеше в домовете на приятелите си. Тогава разбираше, че семейството му е по-различно — не защото ходеха на литургия или ядяха печени макарони, нито пък задето родителите му разговаряха на чужд език един с друг, а защото бяха от типа семейство, който беше на изчезване в тази страна.

Някои от приятелите му живееха само с майките си, един от тях живееше само с баща си, а мнозина имаха странни смесени семейства от втори бащи, природени братя и мащехи. Собственото му семейство беше много по-просто и старомодно и той беше благодарен, че е така. Такова семейство искаше да създаде един ден.

Разликата между братята беше само десет месеца и често пъти хората ги мислеха за близнаци. Пораснаха необичайно близки, с мечти един ден да завъртят заедно собствен бизнес — нещо с коли. Да се състезават, да ги поправят, да ги продават — без значение. Това бяха научили от баща си и дългогодишната му работа във „Форд“. „Човек не може да забогатее, докато работи за друг“ — повтаряше старецът, преди да заспи по време на новините в десет.

След като напуснаха училище на шестнайсет, братята караха такси десет години — Паоло въртеше черно лондонско такси, след като взе задължителния изпит за шофьорско майсторство, а Майкъл работеше в мини-такситата, докато не спестиха достатъчно, за да получат заем от банката.

Сега продаваха вносни италиански коли в автосалон близо до Холоуей Роуд в северен Лондон. Купуваха единични предварително поръчани бройки от Торино, Милано и Рим, сами докарваха по-евтините коли с ляв волан в Обединеното кралство, саморъчно ги преправяха с десен волан в работилницата си или купуваха коли на старо в Излингтън, Камдън и Барнът. Над скромния им автосалон под слабото слънце в северен Лондон се вееха редица италиански знаменца в зелено, бяло и червено над табелата с името на фирмата „Братя Барези“.

Изкарваха добри пари, достатъчно, за да издържат семействата си, макар че като много хора с малък бизнес или нямаха достатъчно работа, или имаха повече, отколкото можеха да поемат.

Сега търговията беше слаба. Майкъл извади най-новите снимки на дъщеря си Клои и ги разстла върху лъскавия червен капак на едно старо Ферари Модена. Ако бракът с Наоко му беше помогнал да улегне, то раждането на Клои го бе укротило.

Докато се любуваха на портретите на Клои, към тях се присъедини рецепционистката Джинджър. Тя беше омъжена, наближаваше четирийсетте и Паоло забеляза как гърдите й бавно се повдигнаха и спуснаха, когато въздъхна при гледката на бебето Клои и беззъбия й чар.

— О, тя е разкошна, Майк — възкликна Джинджър.

Майкъл гордо се усмихна, напълно покорен от дъщеря си. Джинджър доби замечтан вид и отиде да сложи чайника.

— На жените им харесва, когато имаш деца — обърна се Майкъл към брат си.

Паоло се усмихна.