Водосрез

— Ще кажа, че ми писна от увъртанията ти — отвърна Луси изнервена.

— Намерих коз — усмихна се Джейми и се облегна на стола с вид на доволна котка.

— Да знаеш, че звучиш като човек, който се опитва да продава имоти в Ню Орлиънс.

— Може би. Или пък ти си била затъкната в прахоляка толкова време, че не виждаш голямата картинка.

— А ти я виждаш.

Той отново озари събеседничката си с влудяваща усмивка:

— Вече да.

Само дето сега Джейми лежеше мъртъв в прахоляка с извадени от гнездата им очи и голямата картина, която си беше мислил, че вижда, я нямаше. Луси потърси друг начин да се върне до трупа му, но ченгетата наистина гаднееха в опитите си да държат настрани зяпачите, а и сега вече започваше да осъзнава точно в какво положение е изпаднала — здравият ѝ разум се връщаше твърде късно.

Трупът на Джейми нямаше значение. Единствено важни бяха живите — ченгетата, бавната колона от шофьори, които караха покрай ограничителните буйове. Приклекналите, ококорени зад маските си парамедици в очакване да им кажат, че могат да откарат труповете. Лицата от бара на „Хилтън 6“, притиснати към стъклото в наблюдение на случката.

Някъде сред тях вероятно имаше човек, който не гледаше убития, а Луси.

Тя започна полека да отстъпва. Наясно беше с този вид убийства. Беше ги виждала и преди. Важното беше затворената крива, която се разгръщаше в нещо по-голямо и по-ужасяващо.

Зачуди се дали вече са я забелязали, дали не е твърде късно да се спаси. Избяга от местопрестъплението, като се чудеше дали градът няма най-накрая да я повали и да я глътне точно както беше сдъвкал и приятеля ѝ.

„Кой ти стори това, Джейми?“ — запита се, докато бягаше. А след това си зададе по-важния въпрос: „И какво си им казал за мен?“.