Водосрез

Докато тичаше на сляпо към паркирания си пикап, пясъкът ѝ одра кожата до кръв. Помъчи се с бравата на вратата, присвила очи зад лупите на очилата, но накрая успя да я отвори. Тресна я зад гърба си и поседя свита, вслушана в туптенето на сърцето си, докато вятърът клатеше кабината.

Пясъкът стържеше по стъкло и метал.

Когато даде на контакт, в колата се завихри пясъчна омара — червен воал пред сиянието на лампичките на контролното табло. Луси запали двигателя, като се опитваше да си спомни кога за последно е сменяла филтрите на въздуховодите, и с надеждата, че няма да се задръсти и да загасне. Включи фаровете за буря и подкара, намирайки маршрута по пълните с дупки улици по-скоро по памет, отколкото благодарение на ниската видимост.

Беше почти невъзможно да се кара дори при условие, че големите фарове за бурно време грееха пред пикапа. Улицата отпред чезнеше в стена от кълбящ се прах. Луси подмина няколко други коли, спрени в очакване на края на бурята. Имаше и по-умни от нея хора.

Тя караше бавно, избираше по възможност второстепенните улици и се чудеше защо ли си дава труда, при условие че нямаше да направи хубави снимки в буря като тази — но все пак се чувстваше длъжна да продължава, въпреки че вятърът заплашваше да изтика форда ѝ от пътя. Тътреше се по шестлентовите булеварди на Финикс, по празни оптимистични кръстовища на автомобилната култура, сега толкова прашасала, че колите се движеха в колона по една между дюните, залепени за стоповете си, докато навигираха през останките на град, погълнат от пустинята.

Най-накрая зърна мътното примигване на предупредителните лампи на покрива на „Хилтън 6“ и още по-силните светлини на прожекторите на строящата се аркология „Тайян“ — полуживото чудовище, което се извисяваше над всичко друго в града.

В мъглата от вихрещ се прахоляк подпорите на „Тайян“ сияеха като призрачни кости на звяр.

Луси паркира пикапа до онова, което сметна за бордюр, и остави фаровете светнати, а аварийките — мигащи. Грабна челника си от жабката, след това се облегна на вратата и я отвори мъчително срещу напора на вятъра.

Докато напредваше в светлината на фаровете на колата, откри на пътя предупредително осветление. Последва линията примигващи магнезиеви лампи. Пред нея от мрака изникнаха човешки силуети. Мъже и жени в униформи размахваха усилено фенерчета с ярки лъчи. Полицейските коли примигваха с лампи в червено и синьо.

Луси се приближи, всяко вдишване и издишване отекваше силно в ушите ѝ, а маската върху лицето ѝ лепнеше от влагата в дробовете ѝ. Проправи си път покрай ченгета, които напразно се опитваха да овладеят местопрестъпление, което вятърът отнасяше.

По булеварда се смесваха кървави реки и прахоляк — минипустиня на убийство, засипвана от бурята, която я превръщаше в кал и я съсирваше.

Челният фенер на Луси освети чифт трупове. „Просто още няколко тела“, каза си тя, но след това лъчът докачи едно от лицата — почерняло от покрити с кръв натъртвания и почти засипано с пясък.