![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
— Качи се на влака и пътувай до последната гара. Не се обръщай назад. Приеми работата, премести се, живей хубав живот.
Хубав живот. Точно за това си говореха Доли и Джими. За бъдещето, за фермата, за смеещи се деца и за сити кокошки… По лицето на Доли се стичаха сълзи, когато Вивиан каза:
— Трябва да заминеш. — И също се разплака, защото Доли щеше да ѝ липсва — щяха да си липсват взаимно. — Възползвай се от втория си шанс, Доли, приеми го като възможност. След всичко, което си преживяла, след всичко, което си изгубила.
И Доли разбра, че колкото и да ѝ е трудно да го приеме, Вивиан има право — трябваше да си тръгне. Част от нея искаше да изкрещи "Не!", да се сгуши на клъбце и да се разридае за изгубеното, за всичко в живота, което не се беше получило, както се бе надявала, обаче не искаше да го направи. Не можеше.
Доли умееше да оцелява — Вивиан го каза, а тя знаеше прекрасно, достатъчно е човек само да види как се бе възстановила от предишните си трудности и си беше изградила нов живот. А щом Вивиан беше способна да го направи, значи и Доли можеше. Толкова беше страдала, но имаше още неща, заради които си струва да живее — щеше да намери смисъл да продължи. Сега беше моментът да прояви храброст, да бъде по-добра от всякога. Доли беше правила неща, които се срамуваше да си спомни, а грандиозните ѝ помисли бяха чисто и просто глупавите мечти на едно малко момиче, които се бяха превърнали в пепел между пръстите ѝ. Обаче всеки заслужава втори шанс, всеки заслужава прошка, дори тя — Вивиан го каза.
— Добре, ще замина — каза Доли на фона на няколко бомбени експлозии.
Крушката потрепна, но не угасна. Завъртя се на кабела, мятайки сенки по стените, а Доли извади малкия си куфар. Не обръщаше внимание на оглушителния трясък отвън и на пушека от пожарите на улицата, нито на влагата, от която очите ѝ пареха.
Не искаше да взема много. Нямаше много притежания. Не можеше да вземе единственото от стаята, който наистина искаше. Доли се поколеба при мисълта, че ще остави Вивиан. Спомни си какво ѝ беше написала в "Питър Пан" другата жена — истинският приятел е като светлина в мрака — и от очите ѝ отново щяха да бликнат сълзи.
Обаче нямаше избор, трябваше да замине. Пред нея се простираше бъдещето: втори шанс, нов живот. Трябваше само да се възползва от него и да не поглежда назад. Да се върне на крайбрежието, както планираха, и да започне на чисто.
Почти не чуваше самолетите отвън, падащите бомби, противосамолетните оръдия в отговор. Земята се разтърсваше от всеки взрив и от тавана се сипеше гипсов прах. Веригата на вратата издрънча, но Доли не я забеляза. Куфарът ѝ беше готов, можеше да тръгва.
Изправи се, погледна към Вивиан и се поколеба въпреки категоричната си решимост.
— Ами ти? — попита Доли и за част от секундата ѝ хрумна, че може да заминат заедно, че току-виж Вивиан в крайна сметка дойде с нея. В известен смисъл това ѝ се стори идеалният отговор, единственото решение — всеки беше изиграл ролята си и нищо от станалото нямаше да се случи, ако Доли и Вивиан не се бяха запознали.
Беше глупава мисъл, разбира се — Вивиан не се нуждаеше от втори шанс. Тя имаше тук всичко, което би могла да иска. Прекрасна къща, собствено богатство, красота в изобилие… И наистина Вивиан подаде на Доли предложението за работа от госпожа Никълсън и ѝ се усмихна за сбогом през сълзи. Двете жени усещаха в сърцата си, че се виждат за последен път.
— Не се тревожи за мен — каза Вивиан, докато над главите им изтрещя още един бомбардировач. — Аз ще се оправя. Връщам се у дома.
Доли стисна здраво писмото, кимна решително за последен път и пое към новия си живот без никаква представа какво ще ѝ донесе бъдещето, но внезапно решена да го посрещне.
4
Съфък, 2011
Сестрите Никълсън си тръгнаха от болницата с колата на Айрис. Макар да беше най-голямата и по традиции да се ползваше с привилегията да седи на предната седалка, Лоръл се настани отзад при кучешките косми. Към старшинството се прибавяше и нейната известност, а тя не искаше другите да решат, че си вири носа. Пък и без друго предпочиташе задната седалка. Освободена от задължението да води разговор, можеше да прави компания само на собствените си мисли.
Дъждът отмина и сега грееше слънце. Лоръл нямаше търпение да разпита Роуз за Вивиан — сигурна беше, че и преди е чувала името. Нещо повече, знаеше, че то по някакъв начин е свързано с онзи ужасен ден през 1961 година, но си мълчеше. Предизвикаш ли интереса на Айрис, той току-виж те задушил, а Лоръл още не беше готова да се изправи пред инквизицията. Докато сестрите ѝ си бъбреха на предната седалка, тя наблюдаваше как полето прелита край тях. Прозорците бяха вдигнати, но Лоръл сякаш усещаше уханието на прясно окосена трева и чуваше призива на чайките. Пейзажът от детството е по-ярък от всеки друг. Няма значение къде се намира и как изглежда, неговите гледки и звуци се запечатват в паметта по различен начин. Те стават част от човека, неизменна част.