Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Затвори очи. Усещаше мириса на пожара, явно наблизо беше попаднало запалително вещество и пожарникарите сигурно вече действаха с портативните помпи. Доли чу някой да крещи, но стисна очи още по-силно и се помъчи да се съсредоточи. Мислите ѝ бяха пръснати като отломки, съзнанието ѝ приличаше на тъмен лабиринт, нищичко не виждаше, земята под нозете ѝ беше назъбена, въздухът беше твърде гъст и не се дишаше.

— Доли?

Долетяха още самолети, този път изтребители, не само бомбардировачи, и Доли си представи, че е на покрива на Кампдън Гроув и наблюдава как те се спускат и връхлитат от небето, и как след тях се разпиляват зелени трасиращи светлини, огньове в далечината. Някога изглеждаше толкова вълнуващо.

Спомни си нощта с Джими: когато се срещнаха в Клуб 400, танцуваха и се смяха, когато се прибраха по време на бомбардировката, двамата заедно. Тя би дала всичко, за да се върне там, да лежат един до друг, да си шептят в тъмното, докато бомбите се сипят, да градят планове за бъдещето, за фермата, за децата, които ще си родят, за морето. За морето…

— Кандидатствах за работа — внезапно изтърси тя и вдигна глава — преди няколко седмици. Джими намери обявата.

Писмото от госпожа Никълсън от пансиона "Сий Блу" беше на масичката до възглавницата ѝ и Доли го грабна и с разтреперана ръка го подаде на Вивиан.

— Да — прегледа Вивиан предложението, — идеално. Там трябва да отидеш.

— Не искам да ходя сама. Ние…

— Доли…

— Трябваше да отидем заедно. Не биваше да става така. Той щеше да ме чака.

Доли се разплака. Вивиан се пресегна към нея, но двете жени помръднаха едновременно и контактът им беше неочакван и остър.

Вивиан не се извини, лицето ѝ остана сериозно. Беше и уплашена, усещаше се, обаче изтласка страховете си настрани досущ като по-голяма сестра и възприе строгия любящ тон, от който Доли имаше най-голяма нужда в момента.

— Дороти Смитам — каза тя, — трябва да напуснеш Лондон и трябва да го направиш бързо.

— Съмнявам се, че мога.

— Сигурна съм, че можеш. Ти оцеляваш.

— Но Джими… — Още една бомба изсвистя и експлодира. Ужасен вик се изтръгна от гърлото от Доли, преди да успее да се овладее.

— Стига толкова! — Вивиан обхвана с двете си длани лицето на Доли и този път усещането не беше мъчително. Очите ѝ излъчваха добрина. — Ти обичаше Джими, знам го, той също те обичаше — божичко, и това знам. Обаче трябва да ме послушаш.

Имаше нещо извънредно успокоително в погледа на другата жена и Доли успя да блокира шума от пикиращия самолет, от стрелбата на противовъздушната артилерия в отговор, от ужасните мисли за хора и сгради, които биват премазани и превърнати в безформена маса.

Двете се сгушиха една в друга и Доли чу Вивиан да казва:

— Довечера отиди на гарата и си купи билет. Ти… — Наблизо падна бомба и Вивиан се скова, преди да продължи бързо: