Контролен изстрел

Саша седна, като въртеше гайчицата върху полирания плот на бюрото и без да се задълбочава, преразказа всички неща, като се започне от посещението на кантората на Пицик.

Костя изведнъж се усмихна:

— Жив ли е, скитникът? Ах, как умееше да борави изразително с мамата! Та това беше песен, а не… ненормативна лексика.

Когато чу за събитията в „Урожаен“, лицето му стана по-строго, а съобщението на Маркуша възприе като хубав, приятен анекдот. Но когато Саша завърши и се опита да направи изводите си, той го спря:

— Не бързай. Това е тема за отделни размисли. Не смесвай нещата. А сега ти ме изслушай.

Понеже Костя май открай време не си водеше записки, осланяше се на дяволската си памет, просто седна на един стол, облакъти се на бюрото, потопи брадичката си в дланите, което изобразяваше висока степен на размисъл, и започна като за нещо обикновено, делнично:

— Ходих при академика — така наричаха между колеги директора на външното разузнаване.

„Така значи! И колко било просто, колко достъпно!“ Но Меркулов съвсем не реагира на иронията, озарила физиономията на Турецки.

— Имахме хубав разговор, но главното е друго. Наистина според неговия израз Кирил е легнал на дъното. Засега не е известно колко ще продължи. Но с него всичко е наред. Днес, както им е редът, пристигна поредната шифрограма. Не го разпитвах за подробностите, сам ме помоли да предам на майката лично от него да не се вълнува. Считам, че на тези двамата — на него и на Валера — може изцяло да се разчита. Но…

— Аха, значи все пак има и „но“?

— Не ми харесват грешките с международните разговори. Има два варианта: или наистина са грешки, или някой много яко ни води за носа. Ти какво мислиш?

— Господи! Някой се интересува от мнението ми?

— Не скачай!

— Да пази Бог, Костя… Вече казах веднъж, ако си спомняш: грешките могат да се проверят само по един-единствен механичен начин — да се намери нервният абонат.

— Значи все пак се съмняваш?

— Съмнявам се, Костя.

— Добре, да спрем дотук. Може би си струва да поговоря с Шура? За това, дето каза академикът? — В гласа на Костя неочаквано се появи съвсем неясна интонация — неуверена, умолителна. Какво има?

— Естествено, кой друг? По-добре ми обясни, Костя, понеже доста пъти съм слушал спомените ви, а така и не си изясних кой е бащата на Кирил? Кой е този митичен Матюша?

Костя помълча, подъвка устни и като погледна Турецки с известен страх, отвърна:

— Имахме в юридическия един весел младеж. Матвей Калина. Беше роден някъде около Александрия, това май е Кировградска област. А и Шура имаше там някакви роднини. Като момиче беше красавица…

— Това вече съм го чувал — констатира Турецки не много вежливо.

— Мнозина я ухажваха — продължаваше както си знае Костя. — А този Калина извади късмет. Беше виден младеж. Може да се каже, прекалено виден. След университета замина в своя край, бързо премина в адвокатурата, като че ли се забъркал с някакви дисидентски истории — и забягна. А заради раждането Шурка изостана с цял семестър. Завърши, слава богу, постъпи в криминалната и… израсна.