Пенрик [bg]

Към настоящия момент имаше по-неотложен проблем, както се оказа, а именно другата половина от взвода, която беше заобиколила да го пресрещне и сега се спускаше по улицата към него с вдигнати палки.

Пен избегна с лекота и изящество първите четири удара. Отдръпна се успешно от петия и инерцията фрасна главата му в шестата палка с много повече сила, отколкото вероятно бе вложил в замаха си войникът, който я държеше.

Светът избухна в звезди и снежинки, после Пен се строполи със стон, не успя да се подпре и си фрасна главата отново, този път в каменните плочи, с които беше настлана улицата. Гадене и черни облаци превзеха света му, но той така и не загуби напълно съзнание.

Ако беше припаднал, щеше да си спести болката и унижението, които последваха. Множество силни ръце обединиха усилията си да го вдигнат и да го понесат надолу по улицата и през портите на крайбрежната крепост. Сенки примигнаха над него; после — камък. Светът почерня и Пен реши, че най-после е припаднал окончателно, въпреки пулсиращата болка в главата, но уви — просто го носеха под земята… някой мина покрай него със запалена факла… тунелът се стесни, разшири се и отново се стесни. И пак се разшири.

Натиснаха го на пода и бързо му отнеха калъфа с документите, ботушите, кесията, колана и канията с ножа, както и горните му дрехи. Някой го стисна за косата и изръмжа: „Как е истинското ти име?“. Пен не успя дори да простене в отговор, макар да се опита, а после изведнъж стомахът му се надигна и той оповръща разпитвача си. Слаба отбрана, но поне накара гадняра да отскочи назад с ругатни.

— Боско, много силно си го ударил бе. Не може да говори!

— Извинявай, сержант! Не бях аз! Той сам налетя на палката ми!

— Няма значение — чу се гласът на Велка. — Смея да кажа, че това ще отговори на всички въпроси вместо него. — Мда, Велка явно се беше добрал до кожения калъф, предвид доволната усмивка, която накъдри устните му. Пен съжали, че не беше позволил на Дез да го обере на зарове, докато бяха на кораба.

— Май няма да може сам да слезе по стълбата, а? — каза един от войниците.

— Може просто да го метнем.

— Да, ако искаш да си счупи и двата крака.

— Ще ви трябва ли за още нещо? Освен за екзекуцията си, тоест? — попита сержантът. Въпросът му най-вероятно беше отправен към Велка, реши Пен.

— Рано е да се каже. Може и да потрябва за нещо.

След кратък професионален дебат между войниците Пен, само по риза и панталон, бе спуснат в мрака с въже, стегнато болезнено през гърдите му и насочвано от войник, който се спускаше по усукваща се въжена стълба. Първо босите му стъпала, после коленете, а накрая и останалата част от него се срещнаха със студена скала. Въжето, войникът и стълбата изчезнаха обратно нагоре. Тежък камък изстърга над главата на Пен и отряза като с нож както гласовете, така и последните отблясъци на факлата. Пълна тишина. Пълен мрак.