Плясъкът на крилете му [bg]

— Мислиш, че е забавно ли?

— Не особено — но е най-доброто, което мога да измисля в тази жега. Две прислужнички.

— Три.

— А какво ще кажеш за една?

За да подчертае, че това е краят на разговора, той извъртя коня си и го подкара покрай колоната, сякаш искаше да провери дали заповедите му се изпълняват. Дейзи се намираше на петдесетина стъпки от него, обърната странично, и се навеждаше да вдигне дъщеря им, която все се опитваше да се шмугне между колелата на движещите се каруци. Този път той видя лицето ѝ достатъчно ясно, но на нейната възраст една година може да е дълго време. Тя бе напълняла: вече не беше върлинесто момиче, а млада жена. Нещо в движенията ѝ размърда неприятни спомени и ако тя се бе засмяла, вместо просто да се усмихне на отчаяните усилия на момиченцето да се освободи от закрилящата прегръдка, той би познал този звук навсякъде. После тя закрепи здраво детето на ханша си — то протягаше пухкави ръчички да дръпне вече много по-дългата ѝ коса, — мина покрай един покрит фургон и се скри от погледа му. Сега Клайст изпита не вцепенение, а ужасен пристъп на чувство за загуба и горест. Прииска му се да се махне оттам, затова пришпори коня си обратно към челото на колоната и даде знак на водача да подкара отново конвоя.

Това бе моментът, в който Клайст окончателно влезе в онова черно място, където вратите са затворени, а на прозорците има решетки. С изключение на едно нещо. Докато се отдалечаваше все повече от милионите радости, с които едва не се бе сблъскал, не можеше да забрави съвсем образа на младата жена, причинил му такава ужасна болка: лесната за пренебрегване познатост на движенията. Струваше му се разумно да се махне от причината за тази агония. Ако се върнеше да я погледне пак, това само щеше да влоши нещата.