Лотарията [The Winner - bg]

— Роджър няма капка разум, знаеш го. — Тя го погледна нервно. — Изпратих му някакви пари. — Джаксън понечи да каже нещо, но тя побърза да добави: — Помня какво ми каза преди години, но не можех да го оставя на улицата.

— Защо не? Той това заслужава. Не трябваше да живее в Ню Йорк. Много е скъп за него.

— Не може да се оправя сам. Той не е силен човек, не прилича на татко.

Джаксън прехапа език при споменаването на баща им. Сестра му така и не беше прогледнала през изминалите години.

— Забрави го, няма да си губя времето да обсъждам Роджър.

— Искам да ми кажеш какво става, Питър.

— Кога се запозна с Донован?

— Защо?

— Ако обичаш, просто ми отговори.

— Преди близо година. Беше написал дълга статия за татко и забележителната му кариера в Сената. Много вълнуващ материал, в който му отдаваше заслуженото.

Джаксън поклати глава в недоумение. Така виждаше нещата тя, в пълно противоречие с истината.

— Тогава се обадих на Томас да му благодаря. Поканих го на обяд, после вечеряхме заедно и… беше прекрасно. Изключително. Томас е благороден човек, с благородна мисия в живота.

— Като татко ли? — Джаксън подигравателно изкриви устни.

— Също като него — отвърна възмутено тя.

— Светът е малък. — Той поклати глава при тази ирония.

— Защо го казваш?

Джаксън се изправи и разпери ръце да покаже цялата стая.

— Алиша, откъде, мислиш, е дошло всичко това?

— От парите на семейството, разбира се.

— Парите на семейството? Такива нямаше. Всичко е било пропиляно преди много години.

— За какво говориш? Знам, че татко имаше някакви финансови затруднения, но после се оправи. Той винаги се е оправял.

Джаксън я погледна с презрение.

— Друг път! Никога един цент не е спечелил. Парите са били от много по-преди. Той само ги е пропилял. Моето наследство, твоето наследство. Всичко е отишло по дяволите от тъпата му мания за величие. Той беше позьор и неудачник.

Тя скочи и го зашлеви през лицето.

— Как смееш! Всичко на него дължим!

Джаксън потри мястото, където се отпечата плесницата. Истинската му кожа беше бледа и гладка, сякаш бе живял в будистки храм, което в известен смисъл бе така.

— Преди десет години фалшифицирах националната лотария — каза той тихо и черните му очи припламнаха, докато гледаха дребничкото й изумено лице. — Всичко, което имаш, е от тези пари. От мен, а не от скъпия ти татко.

— Какво говориш! Как можа да…

Джаксън я блъсна да седне на дивана и я прекъсна.

— Събрах близо един милиард от дванайсет спечелили па лотарията, същите, които Донован разследваше. Взех печалбите им и ги инвестирах. Помниш ли, че дядо познаваше елита на Уолстрийт? Виж, той наистина беше спечелил парите си. През годините поддържах тези връзки съвсем целенасочено. С парите, които събрах от лотарията и които Уолстрийт помисли за „семейните пари“, аз бях един от техните предпочитани клиенти. Уговарях най-добрите сделки, на мен пръв предлагаха акции от най-печелившите компании, където печалбата ти е в кърпа вързана. Това е добре пазена тайна на богатите, Алиша. Шансовете се предоставят първо на тях: акциите, които купувах по десет долара едната точно преди да излязат на пазара, за двайсет и четири часа стигаха до седемдесет долара, вече обявени на борсата. Продавам ги на простосмъртните, прибирам си шестстотин процента печалба и се заемам със следващия удар. Все едно имах печатница за пари. Всичко опира до това кого познаваш и какво залагаш на масата. Когато става дума за милиарди, повярвай ми, всички ти се кланят. Богатите стават по-богати, а бедните са за никъде.