Спомен
- Автор: Деверо Джуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомен». Краткое содержание книги:
— Мислехме, че си пътница — произнесе той по начин, който показваше, че не е ходил много-много на училище.
— Ти беше мъртва — прошепна хубавичко момиче, застанало от другата ми страна.
Обърнах се и видях очите на Едит — по-възрастната ми сестра от времето на кралица Елизабет. С известно затруднение си припомних, че сега се казва Елън и отчаяно търси съпруг. Нищо чудно, помислих си аз, след всичко, което е преживяла от такава майка-интригантка.
Опитах се да стана, но ми прималя и отново се отпуснах на твърдата кушетка. Кога ли са се появили тапицираните мебели? И защо имах спомен за превозни средства, които не се теглят от коне?
— Катрин — започна Елън/Едит, — трябва да се прибираме. Късно е, а и денят ти… не бе лек.
Предполагам, че опит за самоубийство е нещо твърде изтощително, разсъждавах аз, докато тя ми помагаше да се изправя. Да не говорим за толкова дълбок хипнотичен сеанс. Младият мъж бе вече до отворената врата и очевидно изгаряше от нетърпение да ни изхвърли колкото се може по-бързо, за да не го обвинят в убийство.
Не бях твърде на себе си и Елън ми помогна да се кача в каретата, за да ме отведе обратно в къщата на брат й. Стоях крайно изтощена, докато прислужничката ме съблече, за да ме сложи да легна. Заспах моментално.
Събудих се на сутринта. Чувствах се несравнимо по-добре, макар и премаляла от глад. Паметта ми бавно се възвръщаше. Като че ли успявах да се сетя за всичко: животът ми в Ню Йорк през 1994 година, животът ми по времето на крал Едуард и животът ми с Талис.
След като позвъних на прислужницата, умът ми започна да блуждае, както става обикновено, когато обмислям сюжет за поредния роман. Исках да си припомня и най-малките подробности.
Сега си обяснявах враждебността на старата дойка на Тависток към мен и моето непонятно желание да я накарам да ме хареса. Айа бе Алида или всъщност — моята майка. Сега, по времето на Едуард VII, най-после Талис бе неин син, така да се каже. Като дойка му бе почти майка. А Тависток я държеше, защото Талис бе умрял убеден, че Алида брани ревностно неговите интереси.
Чичото на Тависток — Хюбърт — очевидно бе прероденият Хю Келън, който се опитваше да ни събере след всичките тези години.
Усмихната, погледнах нагоре към вътрешната страна на балдахина. Дороти бе Дариа — продължаваше да слуша моите истории и да иска много мъже. Поне бе постигнала мечтата си мъжете да я обожават. Дариа не остава незабелязана от никой мъж. А сме приятелки от векове.
Намръщена си помислих, че макар да не я бях срещнала, Фиона трябваше да бъде лейди Франсес. Бях уверена, че преследва мъжа, определен за мен от стотици години.
Когато прислужницата влезе и постави поднос на коленете ми, аз дълго я изучавах. Не съм ли я срещала в миналото? Доколкото можех да видя — не бях.
— Ще желаете ли нещо друго, мадам?
— Не, нищо. Чувствам се добре след цяла нощ сън.
Тя се усмихна.
— Вие спахте две нощи и един ден. Негово благородие разпореди да не ви безпокоят.
След като прислужничката излезе, изядох всичко от подноса и дори се изкушавах да продължа с цветята от вазата. Две нощи и един ден, помислих си аз усмихната. Нищо чудно, че имах чувството, че съм спала под хиляда одеяла.
Точно бях приключила със закуската, и в стаята влезе съпругът ми. За миг потреперих и се сетих за всичко, което представлявахме един за друг. Той не бе пожелал да живее без мен, а аз не можех да живея без него.
— Радвам се да видя, че си по-добре — декларира той официално.
Сега вече знаех какъв е всъщност — колко е уязвим, колко е нежен. Точно като мен, помислих си аз. Хората ме смятат за коравосърдечна, а аз не съм.
— Тали — посрещнах го, без да се замислям, и протегнах ръка.
Не я пое.
— Сега пък си забравила името ми.
— Не, не съм. Просто… — Какво? Просто сега знам толкова повече. — Тавей, искам да опитаме отново. Ние се обичаме. Знам, че ме обичаш. Винаги си ме обичал и винаги ще ме обичаш.
За момент като че ли сълзи блеснаха в очите му, но той бързо се окопити.
— Да — потвърди прегракнал, — винаги съм те обичал, но ти и аз не можем… Не можем… — не успя да довърши изречението и бързо напусна стаята.
— Да — промълвих на глас в тихата стая. — Знам. Не можем.
Никога да не обикнеш друг, бе казал Талис.
Дано вечно ме обичаш и желаеш, но никога да не ме имаш, бе казала Кали.
Нора ми бе обяснила, че проклятията държат моята сродна душа и мен разделени; заради тези прокоби нямахме доверие един към друг в този живот. А неразрешените ни проблеми от времето на крал Едуард VII ни пречат да се открием през 1994 година.