Пътят на Икар
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят на Икар». Краткое содержание книги:
Протагонистът на романа, Зенон Балов, е първият човек, роден на астероида. Вече младеж, той се бори да открие мястото си и себе си. Опознава Икар и тайните му, пазени от него и от повечето хора; сблъсква се със странни и чудни неща, често върти около себе си цялото общество на Икар. Обича, търси щастие, ревнува. Накрая изчезва при неясни обстоятелства — може би паднал в черна дупка, а може би пръв от всички хора срещнал извънземен разум.
Източник: [[http://bgf.zavinagi.org/index.php/Пътят_на_Икар|БГ-Фантастика]]
Дарян весело се засмиваше над истерията ми:
— Знаеш ли, още щом научих за проекта да отседнем край Есна, си помислих: икарци са уморени от цялата тая каша, точно така си го казах. Ако трябваше да попълваме нашата експедиция според първоначалния щат, не знам как щяхме да съберем още двайсет души. А по-рано всички се натискаха да хукнат подир Вероника.
— Аз също съм уморен, но въпреки това тръгнах — продължавах да му възразявам раздразнено.
— Твоето е друго — кимаше с едрата си глава арменецът. — Ти си уморен от двете красавици. За хората и по една няма, а наш Балов…
— Я си гледай там черните дупки! — кипвах аз и се отправях към своя сектор.
След някой и друг час обаче Дарян пак идеше към мен. Ще влезе, ще защипе носа си, ще се поизкашля в шепата, ще започне пак с някоя нечувана от мен, но пикантна теория, а на мен пак ще ми потрябва доста време да разбера какво иска да ми каже с нея. Спомням си, че тогава, когато го наругах заради горната закачка, той пак не се забави много-много. Дългият му закривен нос влезе пръв при мен и се провеси виновно като в очакване да бъде наказан вече с истинско отрязване.
— Не разбирам, Зенко, защо ми се сърдиш — рече тогава Дарян. — Ние сме учени, сблъскваме се с най-чудовищни противоречия, които непрекъснато ни поднася Вселената, гадаем дори какво може да ни поднесат и другите вселени, ако има такива, пък ти: да съм си гледал черните дупки! Да ги гледам, ама где ги? Ето и тоя облак определено излиза нещо друго, нещо… дявол знае какво! Мислиш ли, че тая каша не е и в мен?
— Не разбра ли, че съм лишен от чувство за хумор? Особено пък от чувство за арменски хумор.
— Е, прощавай тогава! Няма вече.
Разбира се, че нещата съвсем не се свеждаха до чувството за хумор — с тонове да го притежаваш, пак не ще успееш да го съхраниш пред лицето на човека, когото като че ли си осъдил невинен и лично си повел към смъртта.
— Добре, добре — побързах и тогава аз да му простя, защото и тогава, и по-късно не можех да му се сърдя истински, гневът ми бе винаги към мен самия насочен, не към него. — За още някоя теория да си се сетил междувременно?
— Ето сега пък ти ми се подиграваш — светна в облекчение едрото му лице. — Нищо, квит сме! Но аз си мислех: ако тия ваши деца не са някакъв страхотен номер от твоя страна, те в същност потвърждават много от старите, вече отречени теории…
— Как ще е номер! — бях готов отново да кипна аз.
— Не, аз само така… Нали гледах записите, колко пъти съм ги гледал само! Но пък защо да не е и възможно? Ето, например, при елементарните частици! Знаеш, че „елементарност“ във физиката наричаме невъзможност за разлагане на по-дребни части, но в замяна на това те са способни да преминават една в друга. Защо да не си представим, че и разумът у отделния човек е само една елементарна частица от общия разум във Вселената, която в ускорителя на интергалактическото пространство е способна да се превърне в нещо друго, непознато и нерегистрируемо за сега, но ти знаеш сигурно за колко частици имахме теории в продължение на десетилетия, без да сме ги регистрирвали и познавали, че сме работили с тия теории доста успешно при пълната вероятност съответните частици изобщо да не съществуват…
— Това за „ускорителя на интергалактическото пространство“ добре го каза — включих се аз вече напълно сдобрен. — Та нали и Икар като че ли е попаднал в ускорител, щом е излязъл от границата на слънчевата система и е полетял със стократно по-голяма от допустимата скорост!
— Но доста обидно е да бъде човек елементарна частица, а? — прекъсна ме Дарян, предусетил навярно, че ще изтърся пак някоя глупост. — Как можеш само да наречеш „елементарно“ нещо, което е надарено с божествената способност да се превръща в друго нещо, дори в собствената си противоположност! Понякога измисляме такива глупави термини! Пък и вие, с децата, нарекли ги „странни“, та това дума ли е!
— Защо? — засегнах се аз. — Първо, наистина са странни в сравнение с нас и второ, пак от теорията за елементарните частици, квантовото число „странност“.
— То пък една теория! — пощипна носа си Дарян, сякаш в предварителна подготовка, за да го заклещи отново между пръстите си.