Пътят на Икар

Не, убеждавах аз в тия дни и баща си, с друг език трябва да й се говори! Положително тя е опипала отдавна звездолета, разбрала е от размерите му, че не е същото тяло, с което бе се сприятелила. Трябва аз да изляза лично около нея… Но баща ми никак не бързаше да я застигаме, защото неочаквано движението на Вероника бе се променило. Тя не проявяваше повече намерение да навлиза в опасния облак; движеше се все по-бавно по края му, зигзагообразно следваше външната граница на завихрените пластове матерния и сякаш самата внимателно го проучваше. А това естествено премахваше тревогите ни за съдбата й. И тя затова не ни обръща внимание, заета е с облака, възразяваше баща ми, за когото облакът внезапно бе станал по-важният. Към него отправяше той сега цялото внимание на колектива и всичките ни усилия, та едва успях да го склоня да пусна извън програмата поне една малка сондичка с нов запис, направен вече от мен самия, насаме.

Мила, казвах й аз в него, аз съм този, когото ти зовеше „човек“ и когото молеше да не си отива. Аз съм този, който обеща да се върне, за да не бъдеш никога повече сама. Аз съм този, с когото ти искаше да бъдеш и който искаше да бъде с теб… И й казвах още: Мила, сега аз идвам с още осем такива като мен. Ти сигурно не знаеш, че може да има и други като мен, може би си мислиш, че и аз съм един, както ти си една, но ние, човеците, винаги сме и сами, и много. Това обаче положително още няма да разбереш, както и ние самите не го разбираме съвсем. Но тези осем като мен са също като мен и все пак са различни, както аз се различавам от онези „тя и той“, които ти срещна за първи път… Ето всичко това искам да ти обясня, когато дойда близо до теб, защото сега съм още далеч, разказвах й аз по-нататък. Аз ще дойда скоро при теб и ще бъда при теб дълго, много дълго, възможно е дори завинаги. А сега само исках да ти кажа да не се боиш от нас, и да ти кажа още, че ние, човеците, разговаряме помежду си и на още един език. Този език ми се ще да научиш и ти, защото това е един велик и красив език, по-богат и по-точен от другия, кой го вече знаеш. Миналия път забравих да ти кажа за него, а и онези „тя и той“ също за съжаление не са се сетили. Ето това е той, послушай го и ми отговори как ти се е сторил и дали можеш да го възприемаш.

Приблизително така й говорех в тоя запис, а след това изхлипваше Майолината „Ода на човешката болка“ — последвана от моето чакане как тя ще реагира на музиката като система от звукове, в която без усилие може да се разчете поне математическият порядък.