Пътят на Икар
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят на Икар». Краткое содержание книги:
Протагонистът на романа, Зенон Балов, е първият човек, роден на астероида. Вече младеж, той се бори да открие мястото си и себе си. Опознава Икар и тайните му, пазени от него и от повечето хора; сблъсква се със странни и чудни неща, често върти около себе си цялото общество на Икар. Обича, търси щастие, ревнува. Накрая изчезва при неясни обстоятелства — може би паднал в черна дупка, а може би пръв от всички хора срещнал извънземен разум.
Източник: [[http://bgf.zavinagi.org/index.php/Пътят_на_Икар|БГ-Фантастика]]
Така разговаряхме ние, баща и син, в редките си свободни часове пред екрана, на който интерференционното лице на Териана бързо се превръщаше от планета в бледооранжева звездица. И бяхме странно единодушни, въпреки честото му заключение-укор:
— Чудя ти се все пак защо не остана!
На което аз отвръщах:
— Казах ти вече: нека да няма там хромозоми на злото!
След което, уж сърдит, се отправях към своята кабинка. За да си пусна музиката, затворена в онова кристалче, което ми подари Майола Бени. Тя наистина дойде да ме изпрати. Почака ученичката й Хелиана да свърши с целувките, прегръдките и сълзите си, след това самата ме прегърна и целуна съвсем по съпружески, мушна в дланта ми патрончето със записа и каза:
— За тебе е, една симфонична поема. Още никой не я е чул.
Беше наистина за мен, защото в началото на записа Майола произнасяше с глас, в който имаше повече сълзи, отколкото тържественост: „На теб, Зенон Балов, посвещавам тази своя «Ода на човешката болка»“. По-нататък аз обаче не чувах или не исках да чувам мъката на измаменото женско сърце. Не знам колко и какво точно съдържаше тая ода, какво още възпяваше, защото я слушах все в особено настроение, все с пристрастни уши. Пусках си я почти всеки ден и чувах в нея многогласието на онази всеобемна болка, която движи човешкия свят: раната, нанесена от чужда ръка, и страданието от самонараняването, гърчовете пред непостижимостта и ударът на разочарованието, мъката на надеждата и меланхолията на сбъдването, сладките стенания на зачеването и писъкът на едно раждане…
— Какво е това? — изненада се моят приятел Дарян, когато ме свари веднъж да я слушам, изтегнат в койката си.
— Музика — отвърнах. — Нося една музика специално за нашата Вероника. Любопитен съм какво ще каже, като я чуе.
— Не е ли малко тъжничка? — рече той.
— Не е — отвърнах му. — Напротив, това е ода — и му се ухилих зверски, а после му ревнах:
— Я се махай от главата ми!
3
Това беше същият този Дарян, който преди години си правеше какви ли не шеги с моето непознаване на астрофизиката и много се огорчи, когато се оказа, че не знам какво е това мишка. Едролик, кривонос арменец, с когото още повече се сближихме, докато обработвахме материалите за Вероника. Аз и тогава често го подпитвах какво смята за така наречените парапсихологически явления и възможно ли е човек да види едно бъдещо събитие, но разговорите ни си оставаха в рамките на полушегата. Щом обаче окончателно се убедихме, че Вероника се носи право към оня загадъчен облак, който отдалеч приличаше на „черна дупка“ и опасността да я загубим завинаги, ако веднага не потеглим, стана реална, аз накарах баща ми да отидем при Дарян. Беше току-що публикувана документацията, свързана с нашите с Хелиана осемнайсет странни дечица, така че нямаше повече основание да се отнася лекомислено към мен.
Той изслуша разказа ми — доста неспокоен поради вълнението ми, защипа с два пръста месестия връх на закривения си нос и се засмя:
— Щом си ме видял там, значи съм се включил в експедицията. Възможно ли е да променяме хода на историята? Пък дори и да сме в състояние, имаме ли право да го променяме?
— Не така — избухнах аз, едва не заплакал от безсилие. — Ти не ми вярваш. Не бива да идваш, чуваш ли! Можеш да дойдеш, само ако убедено вярваш в това. Иначе, ако… ако действително се случи, то ще бъде убийство от моя страна, разбираш ли?
— Но аз ти вярвам, Балов. Винаги съм ти вярвал убедено — подигра се той чрез употребената от мен дума.
— Дарян — намеси се и баща ми, — знаеш, че от всички астрофизици най-много теб ценя. След като съкратиха експедицията на една трета, съвсем ще ми е трудно без теб и все пак аз също настоявам да не рискуваме. Не става въпрос за някакво суеверие…
И той се впусна да разяснява нещо, в което сам не беше убеден, но чиято евентуална реалност все пак му се искаше да обясни поне хипотетично.
— Слушай, шефе — прекъсна го Дарян и вече не се шегуваше. — Върху тия неща има смисъл да се разсъждава, чак след като се потвърдят или чисто теоретически, само когато изобщо не съществува възможност за потвърждението им. А на нас ни се дава тази възможност. Ти също не допускаш сериозно, че аз ще се откажа от правото си да видя отблизо не само Вероника, но и нещо, което прилича на „черна дупка“, нали така?