Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Гледах го със съчувствие и сякаш различих печата на смъртта върху лицето му. Стана ми жал за Микон, все пак той ми беше добър приятел, но погледът ми го обиди.
— Не, Турмс, не бива да ме съжаляваш. Такъв, какъвто си — а да се промениш е невъзможно, — ти не би трябвало да жалиш никого и нищо. Съчувствието ти ми причинява болка, а аз бях изпратен от боговете при теб съвсем не случайно и ти ме позна веднага. Тъй че познай ме и тогава, когато се срещнем отново! Жалостта ти не ми е нужна.
Отеклото и подпухнало лице на Микон изведнъж ме отблъсна — на него беше изписана такава завист, че сякаш дори слънцето помръкна. Той го почувства, прикри очите си с ръка, стана и си тръгна, като се олюляваше.
— Гърлото ми е пресъхнало — изломоти. — Ще отида да се напия от извора.
Исках да го съпроводя, но той ми махна сърдито и аз го оставих сам. Повече никой не го видя. Търсихме го няколко дни, сиканите също го търсиха, но от него нямаше и следа. Тогава разбрах, че Микон е имал предвид съвсем друг извор.
Не го осъждах, защото смятах, че всеки човек има право на избор — да продължава живота си или да се откаже от него като от робски тежък труд. Оплакахме го и принесохме жертвоприношение в негова чест, но скоро на мен ми олекна. Та той беше толкова навъсен и мълчалив, че като облак смрачаваше съществуванието ни! Но Хиулс тъгува дълго за Микон, който често се беше разхождал с него, беше слушал детското му бърборене и беше дялкал дървени играчки за момченцето с острия си лечителски нож, без да го е грижа, че бе похабил по този начин острието на ценния инструмент.
Арсиное се разсърди много, когато разбра за случилото се и се нахвърли да ме обвинява, че изобщо не се бях погрижил за Микон.
— Но всъщност какво ме засяга всичко това? — възкликна тя най-накрая. — Странно е, че той все пак не почака първо да родя, преди да се самоубива. Би могъл да ми е от помощ. Знаеше много добре, че съм бременна, а аз бих искала да ми помогне истински лечител, а не да се осланям на сиканските баби.
Не обвиних Арсиное за жестоките й думи, тъй като жените, които чакат дете, са обикновено доста гневливи, а Микон в името на приятелството ни наистина би могъл да изчака раждането на детето. Но когато й дойде времето, Арсиное роди момиченце и раждането мина леко. Тя роди детето, легнала на тръстиковата постеля, и отказа да ползва родилното столче, което й предложиха сиканските жени.
3.
Сиканите ме научиха от време на време да се усамотявам понякога за по няколко дни, да постя и да се вслушвам в гласа на душата си, тъй че постепенно тялото ми се изпълваше с лекота и ми се струваше, че бих могъл да литна. От тях се научих също как по време на тежки горски и планински преходи най-слабите оставаха живи, като пиеха кръв от вените на по-силните си спътници. Веднъж и аз дадох от кръвта си по този начин и оттогава сиканите ме считаха за свой кръвен брат. Но макар че ги подкрепих с кръвта си, аз не се почувствах техен съплеменник.
Спомням си с благодарност и възхвала безмерните сикански гори, вековните дъбове, сините планини и бистрите ручеи. Но макар да живеех сред тези приветливи горски племена, винаги знаех, че тяхната земя не е моя. Тя си остана за мен чужда, макар да я опознах добре. Също тъй чужди си останаха за мен и самите сикани.
Прекарах с тях пет години и Арсиное също свикна с новия ни начин на живот. Тя понасяше стоически всички несгоди, защото се обичахме. Истина е, че няколко пъти за малко не си тръгна с някой от пътуващите и на минаващите към нас търговци. Повечето от тези търговци бяха родом от Ерикс. Те идваха със зелена клонка в ръка — знак за мирните им намерения. Оставяха товарите си някъде на видимо място, за да могат сиканите да ги разгледат. Понякога тук се озоваваше и някой смел гръцки търговец от градовете-колонии по бреговете на Сицилия или пък някой тиренец с мехове, пълни със сол, в които бяха скрити остри метални ножове и други сечива и оръжия. В замяна сиканите даваха на търговците животински кожи, цветни пера, дървесна кора за боядисване на вълна, див мед и восък, но самите те никога не се показваха от укритията си, а оставяха стоката си, след като бяха взели скришом каквото им трябваше от търговците. На мен ми се налагаше често да им помагам и да им служа за посредник. Преговарях с търговците и те ме мислеха за местен сикан, който е научил езика им.