Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
През следващите дни питагореецът ме научи да деля, което също беше част от тайното му учение. Това ми помогна да осъзная невъзможността на отношението между страната и диагонала на квадрата, както и необяснимата му красота. Това знание обаче не ме мъчеше, както мъчеше питагорееца, и аз не страдах като него.
Една сутрин видяхме, че го нямаше при нас. Беше си тръгнал, без да се сбогува, и повече не го срещнахме. Според мен той наистина не беше престъпник, нито пък беше преследван. Единствено страданието, причинено от знанието, го беше запратило при сиканите, в непроходимите им гори. От него научих как човек може да страда по незнайни и непредвидими причини.
Микон обаче взе да става все по-угнетен и мрачен. Накрая каза:
— Да се появяваш без поздрав и да си тръгваш, без да се простиш, да бъдеш чужд на всеки домашен кът и на всяко огнище — това не е умение да се живее, то по-скоро е съдба, от която не може да избяга нито един човек в този студен свят.
Микон прекара още една година при нас и сиканите му водеха болните си — дори и от доста отдалечени места, за да може той да ги лекува. Но приятелят ми се отнасяше вече доста немарливо към задълженията си на лечител. Непрекъснато уверяваше, че сиканските жреци не са по-лоши от него и че умеят да зашиват рани, да нагласяват счупени кости и да карат болните си да заспиват освежителен сън с глухия тътен на малък барабан.
— Няма на какво да ги уча — говореше Микон, — нито пък те ще ме научат на нещо повече, но за мен всичко е вече без значение. Може би е благородно да се церят рани и недъзи, но кой би могъл да излекува страдащия дух, ако дори и посветен като мен не се чувства никога щастлив и доволен?
Не можех да го извадя от унинието му и Арсиное не знаеше как да го утеши, макар самата тя да бе започнала отново да се радва на живота. Една сутрин лечителят се събуди късно, погледна към синеещите се в далечината върхове и сияйното слънце, потърка очи и вдъхна свежия утринен въздух и смолистия аромат на дърветата. После сложи ръка на рамото ми и каза:
— Време е и мисълта ми е ясна, Турмс. Лечител съм, разбирам, че съм отровен от пагубното питие на сиканите. Дълго време живях като в мъгла и не различавах кое е истина и кое — бълнуване. Но всъщност може би действителността и сънят не се различават толкова, може би те дори се пресичат, тъй че човек може да спи и да бодърства в едно и също време. — Той ме държеше здраво с меката си ръка и продължаваше да говори: — В минути на просветление знам и разбирам, че не мога да се опирам на разума си и на обичайните представи. Възможно е те да са само навик, вредна привичка, според която приемаме, че събитията следват едно подир друго. Нима не би могло да е иначе, нима не би могло всичко да се извършва или да става едновременно, но ние да не забелязваме това? — Той се усмихна, което беше наистина рядкост за него в последните месеци, погледна ме ласкаво. — Мигът на прозрението ми може би не е чак толкова важен, както ми се струваше в началото. Но ето че сега ти, Турмс, ми изглеждаш огромен, а тялото ти изведнъж заблестя като огън. Виждам пламъците през дрехите ти. Обаче знам, че това е невъзможно… Напоследък размишлявах доста за смисъла на живота и открих много неща, които излизат извън пределите на нашата действителност. Но всичко си има своите граници и бях решил, че знам повече, отколкото бих могъл да си позволя. Само че ето — озовахме се при сиканите, вкусих от питието им и разбрах защо всъщност съм се появил на този свят и в какво се крие смисълът на живота ми. — Той продължаваше да държи ръката си на рамото ми. — Това са дълбоки познания, Турмс, и аз ти ги предавам сега. Никога не търси смисъл в нещата. Това е само загуба на време. Мисълта ни е като ризница, която ни ограничава в света, който виждаме, но без да успее да ни предпази от него. Смисълът на нещата е само във въображението ни и ние тичаме към него като към завършек на надпревара. Само че такъв завършек няма. Няма нужда от никакъв смисъл. Има само осъществяване. Ако човек успее да проумее това, той би се освободил от властта на боговете.
Той пусна рамото ми, докосна с пръсти тревата под нозете ни, погледна пак към сините планини и каза:
— Би трябвало да се радвам, че знам толкова много, но вече нищо не ме утешава и се чувствам така, сякаш съм тичал няколко дни без отдих. Дори мисълта, че някога може да се събудя и да видя земята също такава зелена и красива, както в детството ми, и всичко наоколо да е радостно, не ме утешава. Впрочем днес съм доволен от себе си. Ти, Турмс, ми изглеждаш силен и непобедим и аз веднага те познах, което ми се случва рядко напоследък.