Изпепелени

Слънце. Завесите са затоплени и осветени от него. Така се беше почувствал, когато беше видял писмата и след това самата Лайда – сякаш внезапно го беше изпълнила светлина, сякаш слънцето пламтеше в гърдите му.

Тя не беше спряла да го обича. Писмата бяха доказателството, но и тя самата му го беше казала.

– Въпреки че си мислех, че си ме изоставил, аз продължавах да те обичам. И винаги ще те обичам.

И ето че сега тя е с него, в тази кухня, в къщата, която Айралийн беше създала и за която разказваше на Партридж – сякаш е сън, макар вече да се е работело върху нея. Кога ли е започнало всичко това?

В една стъклена чиния лъщи масло. На плота проблясва тостер. Една жена е застанала пред мивката. Има тънък кръст и риза с щампи на цветя.

Той знае, че това е изображение на майка му. Иска му се да протегне ръка и да докосне рамото ù, но знае, че няма рамо. Няма и жена. Иска му се тя да се обърне и да го погледне. Но той няма майка.

Лайда протяга ръка към една чаша за мляко, по която има капки вода. Ръката ù се плъзва през нея.

Айралийн влиза в стаята.

– Харесва ли ти тук? – пита тя.

Не може ли да обича и двете? Любовта към Лайда е дълбока. Но беше започнал да се влюбва и в Айралийн. Тя е постоянна и истинска. Всички заедно вървят към кухнята, където майка му – бледото ù изображение край мивката – бърка в сапунената вода и измива една бяла чиния, докато си тананика. Тя е толкова истинска, че той не може да понесе да я гледа твърде дълго. Иска му се тя да вдигне поглед и да види, че той е там – да се държи с него като с нейния завърнал се у дома син.

Но дали му харесва тук? Може ли да отговори на този въпрос? Това е мираж. Не е истинско. Дали Айралийн разбира разликата? Не ù казва нито едно от тези неща. Вместо това отговаря:

– Наистина ми харесва тук.

Това донякъде е истина.

Защо има толкова много слънце? То нахлува през прозорците и изпълва стаята с такава ярка светлина, че е трудно да се различат подробностите . Може би те са недовършени.

– Как направи всичко това? – пита Партридж.

– Пърди и Хопс имат достъп до всички тези файлове. Те мислеха, че това може да те убеди. Има и още – добавя тя. – Още толкова много.

Лайда не помръдва. Тя стои под слънчевата светлина, хвърляна от фалшивия прозорец.

– Птици – промълвя тя. – В рехабилитационния център имаха птици, които прелитаха покрай фалшиви, осветени от слънце, прозорци като този.