Изпепелени

И тогава тя се отдръпва назад и вдига юмрука си с главата на куклата. Но в отражението него го няма. Тя вдига двете си ръце и ги сгъва, отваря и затваря дланите си отново и отново.

Поглежда към Партридж от огледалото:

– Защо някой би направил място като това?

Той не знае отговора.

* * *

Чува се хор от гласове. Преша ги разпознава. Вижда, че и Партридж знае кои са. Той застива и тя бързо минава покрай него. Има чувството, че сърцето ù ще се пръсне. Тя тръгва по коридора и стига до гостната стая. И вътре, сякаш я очакват, стоят трима мъже – Брадуел, Ел Капитан и Хелмут. Трима отделни мъже. Те разговарят и се шегуват. Хелмут приглажда косата си и разтрива колената си. Нервен е. Ел Капитан потупва Брадуел по гърба. Всички започват да се смеят.

Тя не може да различи думите им. Това са просто гласове – както се чуват през стените и вратите на дългите коридори. Освен това, изглежда, те не знаят, че тя стои пред тях.

– Брадуел – казва тя.

Лицето му е чисто. Няма белези. Кокалчетата на ръцете му не са ожулени. Той носи удобно сако. Няма огромни криле. По гърба му няма изобщо никакви птици.

– Как са направили това?

Партридж застава до нея. Той се навежда и поглежда лицата им.

– Господи – възкликва той. – Погледни ги.

Преша не може да ги погледне.

– Те са сбъркани – казва тя на Партридж. – Не приличат на себе си. Не и по този начин – без всякакво минало.

Тя може да види на пода малкото око на кръгъл предмет с големината на ябълка. Кълбо като онова, за което ù беше казала Лайда. Вероятно във всяка стая има кълбо, създаващо всяко от изображенията. Нищо от това не е истинско.

Тя побягва навън от стаята и надолу по коридора, но той изглежда малко по-различен. Има врата там, където тя е сигурна, че преди нямаше врата. Вратата е леко открехната. Тя вдига главата на своята кукла, облекчена, че още е с нея, и отваря широко вратата.

Вътре е дядо ù – с възглавници, подпъхнати зад гърба му. На коляното му лежи списание с кръстословици. Тя вижда, че той все още има само един крак и той е фалшив – лъскав и розов, с малък черен чорап и обувка накрая. Вентилатора, заседнал в гърлото му, го няма. На негово място има грапав белег във формата на кръст.

Той не е като Брадуел, Ел Капитан и Хелмут в гостната. Изглежда знае, че тя е тук. Но тогава той казва:

– Мога ли да Ви помогна? – сякаш тя е непозната.

– Това съм аз – отвръща тя.

– Здравей – казва дядо ù, но тонът му е смутен, сякаш никога преди това не я е виждал.

– Преша – припомня му тя. – Това съм аз, Преша.

Той затваря очи за секунда и силно ги стиска, сякаш името ù му причинява някаква болка. Когато отваря очи, се усмихва.

– Това е името на съпругата ми – накрая казва той. – Тя почина преди няколко години.